— Виновна е била агресивната война на Севера, синко — ухили се Реми и размаха предупредително пръст. — Не забравяй от коя страна на линията Мейсън-Диксън си проснал северняшкия си задник в момента.
— Прав си. Съжалявам. Та семейство Мане купило евтино земята и построило сегашната къща. Отглеждали захар и памук и си живели чудесно около двадесет години. Имали двама синове, които починали млади. После умрял и старецът, а жена му удържала още известно време, преди да получи инфаркт в съня си. Нямало наследници. Съществувала някаква внучка, но тя била лишена от завещание. Къщата била обявена на търг и оттогава я прехвърлят от ръка на ръка. През повечето време си е стояла празна.
— Е, и?
Диклън се наведе напред.
— Вярваш ли, че тук има духове?
Реми стисна устни и грабна последното парче пица.
— И целият този урок по история беше само прелюдия към въпроса ти? Леле, от теб наистина би излязъл страхотен южняшки адвокат. Разбира се, че тук има духове — весело каза той и захапа пицата. — Ако една къща стои от толкова дълго време и си няма духове, значи е съвсем скапана работа. А за внучката, която спомена… По майка била Рус. Знам го, защото съм четвърти или пети братовчед на семейство Симон, а те произхождат от този род. Мисля, че момиченцето било отгледано от родителите на майка си, след като милата му майчица изчезнала с някакъв мъж. Така поне се говори. Не помня какво е станало с баща й, но другите сигурно ще си спомнят, ако това те интересува. Знам, че Анри Мане, жена му Жозефин, и другият им син, не помня името му, са умрели в тази къща. Ако поне един от тях няма смелостта да се появи тук като призрак, значи са били големи скапаняци.
— От естествена смърт ли са умрели?
Реми се намръщи любопитно.
— Доколкото знам, да. Защо?
— Не знам — отвърна Диклън, като едва потисна потръпването си. — Вибрации.
— Искаш ли да повикаме някой да прочисти мястото? Малко вуду, няколко магии? Или пък да повикаме духа на кратък разговор? На всеки ъгъл в града можеш да си намериш вещица или ясновидка.
— Не, благодаря.
— Е, уведоми ме, ако решиш да направиш нещо по въпроса — намигна му Реми. — Ще те свържа с човек, който ще ти направи страхотно шоу.
По-късно Диклън реши, че не иска шоу. Желаеше единствено горещ душ и да си легне. „Джим Бийм“ бе затоплил кръвта му приятно и той се залови да влачи кашони, а после се зарови из тях да търси чаршафи и кърпи. Отнесе горе нещата, които му бяха необходими за през нощта.
Доброто старо католическо чувство за вина, а не нуждата от ред, го накара да си оправи леглото. Той си достави удоволствие с десетминутен душ, после се пъхна в чистите чаршафи под звука на непрестанния дъжд.
След тридесет секунди вече спеше.
Плачеше бебе. Това въобще не му се стори странно. Всички бебета плачат посред нощ, а и винаги когато си поискат. Плачът звучеше повече нервно и раздразнено, отколкото разтревожено.
Някой трябваше да отиде и да го вземе на ръце. Или да направи онова, което хората правеха с плачещите бебета. Да го нахрани. Да му смени пелените. Да го полюлее.
Когато той самият се будеше като дете от кошмарите си, майка му или гувернантката му, а понякога дори и баща му, идваха да го погалят по главата и да поседят при него, докато се успокои.
Но бебето не беше уплашено, а гладно.
Тази мисъл също не му се стори странна. Просто някак си знаеше това.
Но му се стори адски странно да се събуди облян в пот и да открие, че стои на третия етаж пред вратата с потъмнялата месингова дръжка.
Глава 3
Сомнамбулизъм. Това беше нещо, което не бе правил от детството си. Но като се имаше предвид изминалия ден, не беше трудно да се досети как бе станало. „Джим Бийм“, огромна пица и разкази за духове.
По-трудно му бе да приеме ужаса, който изпита, когато изскочи на повърхността и се озова пред вратата на третия етаж. Бе внезапно изтръгнат от съня си и хвърлен в кошмара, в който бе сигурен, че е чул заглъхващия плач на неспокойно бебе.
И тогава побягна. Не би могъл да отвори онази врата, дори ако някой опреше пистолет в челото му. Той се затича надолу, преследван от страха си, и се заключи в спалнята си. В момента, над чаша поизстинало кафе, Диклън си мислеше, че бе постъпил като психично болен.
Е, поне наоколо нямаше никой, който да го види.
Но всъщност, ако човек се замислеше сериозно, това наистина си бе доста впечатляваща първа нощ. Студени течения, бебешки духове, странна музика. Определено беше по-интересно, отколкото да си седи в празната къща в Бостън, да смуче бира и да гледа телевизия.