Сега бебето спеше в детската стая, в направената във Франция люлка, където малките Мане бяха спали повече от век.
Аби се успокояваше с мисълта, че така бе правилно, макар и не много удобно. Малката й Роз беше Мане и щеше да стане истинска дама.
А и както мадам Жозефин обичаше да повтаря, останалите членове на семейството не трябваше да се будят от детски плач. Независимо как ставаха тези неща до блатото, тук, в Мане Хол, децата се отглеждаха в детската стая.
Устните й се изкривяваха презрително, когато споменаваше блатото, сякаш това бе дума, която може да се изрече само в бардаците и баровете.
Но нямаше значение, че мадам Жозефин я мрази, а мосю Анри я пренебрегва. Нито пък, че Жулиен я гледаше така, както никой мъж не би трябвало да гледа съпругата на брат си.
Люсиен я обичаше.
Не беше важно, че Мари Роз спеше в детската стая. Независимо дали бяха разделени от един етаж или от цял континент, тя усещаше нуждите й мигновено. Връзката между тях бе толкова силна и истинска, че никога не можеше да бъде разкъсана.
Мадам Жозефин може и да бе победила в няколко битки, но Абигейл знаеше, че е спечелила войната. Имаше си Люсиен и Мари Роз.
В детската стая горяха свещи. Клодин, гувернантката, не се доверяваше на газта. Тя вече бе вдигнала Мари Роз на ръце и се опитваше да я залъже с биберон, намазан със захар, но бебето яростно размахваше ръчички.
— Невероятен темперамент, нали? — засмя се Абигейл, като остави свещта и тръгна към дъщеря си с протегнати ръце.
— Знае какво иска и кога го иска — отвърна Клодин. Дребничката красива кажунка1 със сънливи тъмни очи прегърна бебето набързо, после го подаде на майка му.
— Още не е вдигнала голям шум. Не знам как я чуваш чак долу.
— Чувам я в сърцето си. Хайде, бебче, мама е тук.
— Пелената й е мокра.
— Ще я сменя.
Абигейл потърка лице в бузата на бебето и се усмихна. Клодин беше приятелка — още една спечелена битка. Настаняването й в домакинството и в детската стая осигуряваше на Абигейл спокойствието и приятелството, които никой от семейството на Люсиен не й предлагаше.
— Връщай се в леглото. След като я нахраня, тя ще спи до сутринта.
— Тя е истинско злато — каза Клодин и погали къдравата косичка на Мари Роз. — Ако нямаш нужда от мен, може да се поразходя до реката. Джаспър ще бъде там — обясни тя и тъмните й очи проблеснаха. — Обещах му да отида там, ако успея да се измъкна към полунощ.
— Трябва да накараш това момче да се ожени за теб, скъпа.
— О, ще го направя. Ако нямаш нищо против, ще изтичам дотам за час-два, Аби.
— Нямам нищо против, но внимавай да не хванеш друго, освен раци. Нищичко — добави тя, като се приготви да смени мократа пелена на Мари Роз.
— Не се тревожи. Ще се върна преди два — успокои я Клодин и тръгна към вратата. — Аби? Мислила ли си някога като дете, че един ден ще станеш господарка на тази къща?
— Не съм господарката тук — отговори Абигейл, като погъделичка крачетата на бебето. — Мадам Жозефин ще живее поне до сто и десет години само за да се увери, че аз никога няма да стана господарка.
— Да, тя си е такава. Но ти ще бъдеш господарка един ден. Извади късмет, Аби, и наистина се радвам за това.
Останала сама с бебето, Абигейл загука нежно. Почисти и напудри нежната кожа, после ловко сложи чистата пелена. След като Мари Роз бе преоблечена и суха, Аби се настани в стола люлка и поднесе голата си гърда към малката гладна устица. Първите жадни глътки и лекото подръпване в утробата й я накараха да въздъхне. Да, беше извадила късмет. Люсиен Мане, наследникът на Мане Хол, рицарят в блестяща броня от приказките, я бе погледнал и се бе влюбил в нея.
Аби сведе глава, за да гледа как бебето й се храни. Очичките на Мари Роз бяха широко отворени, приковани в лицето на майка й.
О, дано очите й да останеха сини като тези на Люсиен. Косата на бебето беше черна като косата на Аби. Черна и къдрава. Но кожата й беше бяла като мляко — пак на баща й, не бе наследила по-тъмната златиста кожа на кажунската й майка.
Аби мислеше, че дъщеря й ще получи най-доброто от двамата си родители. Щеше да има всичко най-хубаво.
Не само парите, величествената къща и светското положение, макар че сега, след като и самата тя бе опитала от тези неща, Аби ги искаше силно за децата си. Ставаше дума и за отношението, за увереността, че мястото ти е тук. Дъщеря й и следващите й деца щяха да четат и пишат, да говорят правилен английски и френски с ясни и фини гласове.
И никой никога нямаше да ги гледа снизходително.