Обезумяла заради разстроеното си дете, Аби издра Жулиен и се освободи. Завъртя се, спъна се в подгъва на нощницата си и едва запази равновесие. Ръката й стисна машата пред камината. Тя я размаха силно и удари рамото на Жулиен.
Той изви от болка и залитна към камината, а тя се втурна към люлката.
Трябваше да вземе бебето си. Да го вземе и да избяга.
Жулиен я хвана за ръкава и тя изпищя, когато платът се разкъса. Аби протегна ръце да грабне дъщеря си от люлката, но той я дръпна назад. Удари я по бузата с опакото на ръката си и я събори върху масичката. Свещта падна на пода.
— Кучка! Курва!
Беше побеснял. Аби забеляза зловещия блясък в очите му и пиянската червенина по бузите. В този момент страхът й се замени с ужас.
— Той ще те убие заради това. Моят Люсиен ще те убие — извика тя, като се опита да стане, но Жулиен я удари отново, този път с юмрук.
Болката пропълзя от лицето по цялото й тяло. Замаяна, тя се опита да допълзи до люлката. Устата й бе пълна с гореща, сладникава кръв.
„Бебето ми! Господи, не му позволявай да нарани бебето ми!“
В следващия миг Аби усети тежестта му върху себе си. Също и силната миризма на алкохол. Тя започна да се бори ожесточено и да вика за помощ. Писъците на бебето се сляха с нейните.
— Недей! Недей! Проклет да си!
Но Жулиен съдра нощницата й и тя разбра, че молбите и борбата нямаше да й помогнат. Щеше да я унижи и омърси заради това, че принадлежеше на брат му.
— Нали точно това искаш? — подигравателно се ухили той и проникна в нея.
Вълнението от собствената му сила го опияни като вино. Лицето на Аби бе побеляло от ужас и бе изранено от грубите му удари. Безпомощността й възбуди докрай яростната му завист.
— Това е, което всички вие искате, нали? Всички кажунски курви.
Жулиен я изнасили, като проникваше все по-дълбоко в нея. Възбудата от могъществото му го разтърси и той задиша тежко през зъби.
Аби плачеше и пищеше, докато той вкарваше грубо ревността и омразата си в нея.
Когато часовникът удари дванадесет, той я стисна за гърлото.
— Млъкни, дяволите да те вземат! — изкрещя Жулиен и блъсна главата й в пода.
Писъците продължаваха да пробождат мозъка му.
Аби също чу как удари полунощ. Ужасеният вой на бебето се сля с оглушителното биене на часовника. Тя заудря безсилно ръцете, които спираха въздуха й, и се опита да защити тялото си от гнусното нападение.
„Помогни ми! Света Богородице! Помогни ми! Помогни на бебето ми!“
Зрението й се замъгли. Петите й заудряха конвулсивно по пода.
Последното, което чу, бе плачът на Мари Роз. Последното, което си помисли, бе „Люсиен!“
Вратата на детската стая се отвори. Жозефин Мане застана на прага и бързо прецени ситуацията. Бързо и студено.
— Жулиен!
Той вдигна глава, без да пусне врата на Абигейл. Ако майка му бе забелязала лудостта в очите му, то тя реши да не й обръща внимание. Със спретнато сплетена за през нощта коса и закопчана до врата роба, тя пристъпи напред и се вторачи надолу.
Очите на Аби бяха ококорени, но не виждаха. От ъгълчето на устата й се стичаше струйка кръв. По бузите й тъмнееха грозни синини.
Жозефин се наведе спокойно и сложи пръсти върху врата на Аби.
— Мъртва е — отсече тя и бързо отиде до стаята на прислужницата.
Отвори вратата, огледа празната стая, после я заключи.
За момент застана облегната на вратата, притиснала ръка към гърдите си, потънала в мисли за онова, което щеше да последва. Срам, скандал, разруха.
— Беше… беше инцидент… — оправда се Жулиен.
Ръцете му се отделиха от гърлото на Аби и затрепериха. Уискито замая разсъдъка му и разбърка стомаха му. Той забеляза уплашено следите по кожата на Аби — тъмни, зловещи, уличаващи.
— Тя… тя се опита да ме съблазни… а после… после ме нападна…
Жозефин прекоси стаята. Токчетата й затракаха по пода. Тя застана до сина си, наведе се и го зашлеви силно.
— Млъкни. Не говори и прави онова, което ти казвам. Няма да загубя и другия си син заради това същество. Занеси я в спалнята й. Мини през терасата и остани там, докато дойда.
— Тя беше виновна.
— Да. И сега си плати за всичко. Занеси я долу, Жулиен. Действай бързо.
— Те ще… — започна той и заплака. — Ще ме обесят. Трябва да бягам.
— Не. Няма да те обесят — успокои го майка му, като притисна главата му към рамото си и погали косата му над трупа на снаха си. — Не, скъпи, няма да те обесят. Прави каквото мама ти казва. Занеси я в спалнята и ме чакай там. Всичко ще се оправи. Всичко ще бъде както трябва. Обещавам ти.
— Не искам да я докосвам.