— Няма значение, Жулиен. Ти не знаеш нищо по въпроса. Ето, вземи това.
Тя отиде до гардероба и избра дълга пелерина от черно кадифе.
— Увий я в пелерината. Побързай! Хайде! — заповяда тя с тон, който го накара да подскочи.
Стомахът му се бунтуваше и ръцете му трепереха, но той уви трупа колкото се може по-добре, докато майка му пъхаше разни неща в малък куфар и кутия за шапки.
В бързината Жозефин изпусна малкия емайлиран часовник, който висеше от брошка със златни крилца. Без да забележи, тя го срита с върха на пантофката си и той се плъзна в ъгъла на стаята.
— Ще я занесем в блатото. Ще трябва да отидем пеша. В градинската барака има няколко стари тухли. Можем да ги окачим върху нея.
А носле алигаторите щяха да довършат работата, помисли си тя.
— Дори да я намерят, ще е далеч оттук. Всички ще помислят, че мъжът, с когото е избягала, я е убил — обясни Жозефин, като избърса лицето си с носна кърпичка и приглади дългата си плитка. — Точно така ще решат хората, ако въобще бъде намерена. Трябва да я изнесем от Мане Хол. Бързо.
Струваше й се, че и самата тя ще полудее.
Навън луната светеше ярко. Жозефин си каза, че имаше достатъчно светлина, тъй като съдбата разбираше какво правят и защо. Чуваше ясно учестеното дишане на сина си и всички нощни звуци. Квакането на жабите, бръмченето на насекомите и виковете на нощните птици се сливаха в плътна мелодия.
Настъпваше краят на един век и началото на друг. Жозефин щеше да се отърве от това усложнение и да започне новия век на чисто, силна както винаги.
Въздухът бе хладен и влажен, но на нея й бе горещо. Струваше й се, че изгаря от треска, докато се отдалечаваше от къщата, натоварена с пакетите. Мускулите на ръцете и краката й протестираха, но Жозефин маршируваше напред като войник.
Веднъж, само за миг, си помисли, че усеща полъх по бузата си, сякаш я бе докоснал призрак. Духът на убитото момиче, който се движеше до нея и я проклинаше.
Но страхът само удвои силите й.
— Тук — каза тя, като спря и се вторачи във водата. — Остави я долу.
Жулиен се подчини, после се изправи бързо, извърна се и покри лице с ръцете си.
— Не мога да го направя, мамо. Не мога. Лошо ми е. Лошо ми е.
Той се запрепъва към водата, повърна и захлипа.
Смотано, безполезно момче, помисли си Жозефин. Мъжете никога не можеха да се оправят с кризите. За това бяха нужни студената кръв и ясният мозък на жена.
Тя разтвори пелерината и остави тухлите върху трупа. По лицето й потече пот, но Жозефин подходи към задачата си както към всяка друга — делово и безмилостно. Извади въжето от кутията за шапки и го омота около трупа. С другото въже върза багажа.
Погледна бързо Жулиен, който я наблюдаваше с пребледняло лице.
— Ще трябва да ми помогнеш — каза тя. — Не мога да я вкарам във водата съвсем сама. Прекалено е тежка.
— Бях пиян.
— Правилно, Жулиен. Беше пиян. А сега си достатъчно трезвен, за да се справиш с последствията. Помогни ми да я потопим във водата.
Той усети как краката му треперят и се подгъват на всяка крачка. Трупът се плъзна във водата почти без звук. Чу се лек плясък, после Абигейл изчезна. Няколко вълнички проблясваха на лунната светлина, после повърхността на блатото отново се изглади.
— Вече е вън от живота ни — заяви Жозефин спокойно. — Скоро ще е като онези вълнички, сякаш никога не е съществувала. Не забравяй да си почистиш обувките грижливо, Жулиен. Не ги давай на слугите.
Тя го хвана за ръка и се усмихна.
— Трябва да се приберем и да си починем. Утре ни чака тежък ден.
Глава 2
Мане Хол, Луизиана
Януари 2002
Майка му беше права — както винаги. Диклън Фицджералд загледа противния зимен дъжд през опръсканото с кал предно стъкло и се зарадва, че я нямаше тук, за да злорадства.
Не че Колийн Съливан Фицджералд някога злорадстваше. Тя просто повдигаше веждите си в идеална дъга и оставяше мълчанието й да свърши работата.
Преди да тръгне от Бостън, се отби при нея и тя му заяви категорично, че си е загубил ума. И че ще проклина деня. Да, беше сигурен, че употреби точно тези думи: „Ще проклинаш деня.“
Засега още не бе започнал да проклина, но като гледаше джунглата от бурени, олющената боя и изпочупените прозорци на старата плантация, и той самият започваше да се съмнява в здравия си разум.
Какво го бе накарало да мисли, че може да възвърне някогашното великолепие на порутената развалина? Или по-скоро, защо му трябваше да го прави? Та той беше адвокат, за Бога, един Фицджералд от прочутото семейство Фицджералд в Бостън. Биваше го повече да размахва стик за голф, отколкото чук.