Съдията Уитбърг болезнено се засегна и докато хъмкаше и мънкаше и се опитваше да заговори, Уотсън бе внезапно осенен от неочаквано хрумване и реши да му изиграе една злобна шега.
— Едва ли бих очаквал някаква неприязън от човек с вашите култура и познаване на света — каза съдията.
— Неприязън? — отвърна Уотсън. — Положително не.
Няма такова нещо в моята природа. И за доказателство нека ви покажа нещо интересно, нещо, което никога още не сте виждали.
Уотсън се поогледа и вдигна остър, голям колкото юмрук камък.
— Виждате ли това? Гледайте ме сега. С тези думи Картър Уотсън си нанесе силен удар по бузата. Камъкът разсече месото до костта и от раната шурна кръв.
— Камъкът беше прекалено остър — заяви той на изумения полицейски съдия, който реши, че Уотсън е полудял. — Трябва мъничко да я понатъртя. Няма нищо по-хубаво, отколкото да си реалист в такива положения.
След това Картър Уотсън намери гладък камък и няколко пъти хубавичко се чукна по бузата с него.
— А-а! — каза той. — За няколко часа това ще стане чудесно синьозелено. Ще бъде много убедително.
— Вие сте се побъркали — рече с трепнал глас съдията Уитбърг.
— Няма да държите такъв мръсен език с мене! — каза Уотсън — Виждате ли разраненото ми и кървящо лице? Вие го направихте това, с ей тази ваша дясна ръка. Вие ме ударихте два пъти: прас, прас! Това е зверско и непредизвикано нападение. Животът ми е застрашен. Трябва да се защищавам.
Съдията Уитбърг разтревожено се дръпна назад пред заплашващите го юмруци на Уотсън.
— Ако ме ударите, ще поискам задържането ви — закани се той.
— Точно това казах аз на Патци — беше отговорът. — И знаете ли какво направи той, когато му го казах?
— Не.
— Ето това!
И в същия миг десният юмрук на Уотсън се стовари право върху носа на съдията Уитбърг и събори съдийската му персона по гръб на тревата.
— Станете! — заповяда Уотсън. — Ако сте джентълмен, станете! Точно това, знаете ли, ми каза Патци.
Съдията Уитбърг отказа да стане и беше вдигнат на крака за яката на сакото си, само за да му бъде посинено едното око и да бъде проснат по гръб отново. Това, което последва, беше най-безжалостен побой. Съдията Уитбърг беше благородно набит по всички правила на науката. Той изяде няколко плесници по бузите, няколко юмрука по ушите, беше натикан с лицето в пръстта. И през цялото това време Уотсън обясняваше как го беше направил Патци Хоран. От време на време, и много внимателно, разпаленият социолог нанасяше по някой наистина посиняващ удар. Веднъж, когато изправи нещастния съдия на крака, той преднамерено шибна носа си в неговата глава. От носа веднага потече кръв.
— Виждате ли това! — възкликна Уотсън, направи крачка назад и сръчно опръска с кръвта собствената си риза. — Вие го направихте. Направихте го с юмрука си. Това е ужасно. Вие кажи-речи ме убихте. Пак трябва да се защищавам.
И още веднъж съдията Уитбърг залепи образа си на неговия юмрук и се просна на тревата.
— Ще накарам да ви арестуват! — изхлипа той лежешката.
— Точно това каза Патци.
— Зверско… о-о-о, о-о-о… и непредизвикано… о-о-о,
о-о-о… нападение.
— Точно това каза Патци. — Като нищо ще накарам да ви арестуват!
— Говорейки жаргонно, ако не ви докарам да се наденете
вие пръв.
С тези думи Картър Уотсън потегли надолу по клисурата, яхнал коня си, и се отправи към градчето.
Един час по-късно, когато куцукаше към своя хотел, съдията Уитбърг бе арестуван от местния полицай за нападение с телесна повреда по жалбата на Картър Уотсън.
— Ваша светлост — каза Уотсън на другия ден на местния съдия, заможен фермер, завършил селскостопански колеж преди тридесет години, — понеже този Сол Уитбърг е счел за целесъобразно да ме обвини в телесна повреда, след като аз го обвиних в телесна повреда, бих предложил да разгледате двете дела заедно. Свидетелските показания и фактите са едни и същи в двете дела.
Съдията се съгласи на това и пристъпи към разглеждането на двойното дело. Уотсън, като свидетел на обвинението, пръв даде показанията си.
— Аз берях цветя — разказваше той. — Берях цветя на собствената си земя, без и на ум да ми дойде, че ме грози опасност. Изведнъж този човек се нахвърли отгоре ми иззад дърветата. „Аз съм додо — каза той — и мога да те направя на пух и прах. Горе ръцете!“ Аз се позасмях, но тогава — прас! прас! — той ме удари, събори ме и разпиля цветята. Езикът, който държа, беше страхотен. Това, беше непредизвикано и зверско нападение. Вижте бузата ми. Вижте ми носа. Аз не можах да разбера тази работа. Трябва да е бил пиян. Преди да се съвзема от изненадата, той ми беше нанесъл побоя. Животът ми беше в опасност и аз се видях принуден да се защищавам. Това е всичко, ваша светлост, макар и да трябва да кажа, в заключение, че не мога да дойда на себе си от изумление,