Макхари знаеше, че плаче, но беше безсилен да спре.
— Охо! — възкликна пилотът. — Аз съм лейтенант Арчър от инспекционната служба — представи се той. — Разбира се, че ще те взема. Само малко да поизстине двигателят и тръгваме. Ще те закарам до Картадж на Алдебаран-III, а оттам ще отлетиш накъдето искаш. Имаш ли нужда от нещо — да хапнеш, да пийнеш?
Макхари мълчаливо поклати глава. Коленете му се подгъваха. Да яде, да пие… та какво значение има това?!
Зелените хълмове на Земята! Пак ще ги види! Само това е важно, нищо друго!
Внезапно виолетовото небе затанцува пред очите му и стана черно. Макхари рухна на земята.
Като дойде на себе си, видя, че лежи и лейтенантът поднася към устните му манерка. Отпи голяма глътка, течността изгори гърлото му. Седна и се почувства по-добре. Огледа се, за да се увери, че корабът не е отлетял, и спокойствие обля душата му.
— Ще почакаме докато събереш сили — каза пилотът. — Ще полетим след половин час, а след шест ще бъдем на Картадж. Искаш ли да си поговорим, докато се съвземеш? Разкажи ми всичко, което ти се е случило.
Те седнаха в сянката на кафявите храсти и Макхари разказа на Арчър всичко. За принудителното кацане, за разбития кораб, който не можеше да подготви за излитане. Как пет години търси другия кораб, където случайно може би са оцелели необходимите му апарати. За дългите лутания. За Дороти, приютила се ласкаво на неговото рамо, така поне има с кого да си говори.
Но когато разказът на Макхари беше към края си, лицето на лейтенант Арчър се промени, стана по-сериозно и някак състрадателно.
— Слушай, старче — внимателно попита той, — в коя година долетя тук?
Макхари се досети накъде клони. Нима можеше точно да измери времето на тази планета без сезони, където е вечен ден и вечно лято?
— В четиридесет и втора — отвърна. — С колко греша, лейтенанте? На колко години съм всъщност? По моя сметка — на тридесет.
— Сега сме седемдесет и втора. Значи си прекарал тук тридесет години и сега си на петдесет и пет. Но не се отчайвай — бързо добави той. — Медицината постигна големи успехи, ще живееш още дълго.
— Петдесет и пет — тихо повтори Макхари. — Тридесет години…
Лейтенант Арчър го погледна със съчувствие.
— Слушай, искаш ли да ти кажа всичко наведнъж? Останалите лоши новини? Вярно, не съм психолог, но ми се струва, че е по-добре да узнаеш цялата истина наведнъж, без отлагане. Ще я понесеш по-леко сега, когато най-после си тръгваш оттук. Е, като е така, ще ме изслушаш ли, Макхари?
Нищо не можеше да бъде по-лошо от вестта, която вече чу. Разбира се, че ще слуша, нали скоро ще се върне на Земята, на зелената Земя. Той отново обгърна с поглед виолетовото небе, тъмночервеното слънце, кафявата равнина и спокойно отвърна:
— Давай, лейтенанте. Разказвай.
— Ти си се държал смело тук тридесет години, Макхари. Благодари на съдбата задето си повярвал, че корабът на Марлей се е спуснал на Крюгер-III, в действителност той се е разбил на Крюгер-IV. Ти никога нямаше да го намериш тук. Но тези търсения са ти помогнали да запазиш разсъдъка си здрав… почти.
Той замълча за минута и след това продължи още по-меко:
— На рамото ти няма никой, Макхари. Дороти е създадена от твоето въображение. Впрочем, това не е важно: призракът ти е помогнал за устоиш.
Бавно, много бавно Макхари посегна към лявото си рамо. Докосна го. На него нямаше никой.
— Разбери, старче, даже само това, че не си се побъркал, е истинско чудо. Тридесет години самота! Но дори ако сега, след като ти разказах всичко, ти продължаваш да си вярваш, лекарите ще ти помогнат.
— Всичко е свършено — произнесе мрачно Макхари. — Дороти вече я няма. Аз… дори не знам, лейтенанте, вярвал ли съм някога в съществуването на Дороти. Аз я измислих, за да има с кого да си разговарям. Затова не се побърках. На мен ми се струваше… струваше ми се, че на рамото ми лежи нечия нежна ръка. Казах ли за това?
— Да, каза. Искаш ли да узнаеш останалото?
— Останалото ли? — вторачи се в него Макхари. — Аз съм на петдесет и пет години. Тридесет от тях съм загубил в търсенето на кораб, който никога не бих могъл за намеря, защото е паднал на друга планета. През всичките тези години не съм бил на себе си. Но нищо, сега най-важното е, че мога да полетя към Земята!
Лейтенант Арчър поклати глава:
— Само не към Земята, старче. Ако искаш на Марс, на прекрасните жълти хълмове на Марс. Или, ако добре понасяш горещините, на виолетовата Венера. Но само не на Земята. Там вече не живее никой.
— На Земята… Никой ли?
— Да… Космическа катастрофа. За щастие ние успяхме да я предвидим навреме. Преселихме се на Марс; сега там живеят четири милиарда земяни.