— Дано обаче — помислих си гласно — не изтека през канализацията!… — Потърсих с очи цилиндърчето. То стоеше опряно на пода с края на долната си част в положение, което изключваше всякакво равновесие. Предпазливо се приближих и клекнах до него. Цилиндърчето тихо пращеше и се клатушкаше. Дълго го наблюдавах, проточил шия, след това духнах леко върху него. Цилиндърчето се разклати още по-силно, наведе се и в този момент зад гърба ми екна пресипнал грак и лъхна вятър. Обърнах се и седнах на пода. На печката грижливо свиваше крила исполински лешояд с гола глава. — Здравейте — казах аз. Бях убеден, че лешоядът е говорящ.
Лешоядът наведе глава, погледна ме с едното око и веднага заприлича на кокошка. Махнах му ръка за поздрав. Лешоядът поразтвори клюна, но не проговори. Той вдигна крило и като тракаше с клюна, започна да се пощи под мишницата. Цилиндърчето продължаваше да се клатушка и пращи. Лешоядът престана да се пощи, сгуши глава между плещите си и покри очите си с жълта ципа. Стараейки се да не заставам гърбом към него, аз завърших метенето и изхвърлих боклука навън в дъждовния мрак. След това се върнах в стаята.
Лешоядът спеше, миришеше на озон. Погледнах часовника си: беше дванадесет и двадесет през нощта. Постоях малко над цилиндърчето, размишлявайки над закона за запазването на енергията и респективно на веществото. Лешоядите едва ли се кондензират от нищо. Ако даденият лешояд се с появил тук в Соловец, значи някакъв лешояд (не непременно даденият) с изчезнал от Кавказ или от някъде другаде, където се въдят. Пресметнах енергията на пренасянето и боязливо погледнах цилиндърчето. По-добре да не го пипам, помислих си аз. По-добре да го покрия с нещо и нека си стои. Донесох от антрето черпака, прицелих се внимателно и спрял дъх, захлупих с него цилнндърчето. След това седнах на столчето, запалих цигара, очаквайки още нещо. Лешоядът силно хъркаше. В светлината на лампата перата му блестяха като мед, огромните му нокти се бяха забили в мазилката. От него бавно се разнасяше миризма на мърша.
— Напразно направихте това нещо, Александър Иванович — каза приятен мъжки глас.
— Какво именно? — попитах аз, като се обърнах към огледалото.
— Имам предвид умклайдета.
Но не говореше огледалото. Говореше някой друг.
— Не разбирам за какво става дума — казах аз. В стаята нямаше никого и аз изпитвах раздразнение.
— Говоря за умклайдета — каза гласът. — Съвсем без нужда го захлупихте с железния чериак. Умклайдетът или както вие го наричате — вълшебната пръчка, изисква с него да се борави извънредно предпазливо.
— Точно за това го захлупих… Но влезте, другарю, че така е много неудобно да разговаряме.
— Благодаря ви — каза гласът.
Точно пред мене бавно се кондензира един бледен, твърде коректен човек, със сив костюм, който му стоеше идеално. Навел глава малко встрани, той ме попита с изтънчена вежливост:
— Смея ли да се надявам, че не ви обезпокоих прекалено много?
— Никак — казах аз и станах. — Моля седнете и се чуствувайте като у дома си. Ще пийнете ли един чай?
— Благодаря ви — каза непознатият, седна срещу мене и с изящен жест дръпна крачолите си. — Колкото за чая, моля да ме извините, Александър Иванович, току-що вечерях.
Елегантно усмихнат, той ме гледа известно време в очите. Аз също се усмихвах.
— Вие сигурно идвате за дивана? — казах аз. — Уви, дивана го няма. Много съжалявам и дори не зная…
Непознатият плесна с ръце.
— Празна работа! — каза той. — Колко много шум заради една глупост, простете, в която при това никой истински не вярва… Преценете сам, Александър Иванович, да се правят кавги, глупави кинопреследвания, да се тревожат хората заради митическия — не ме е страх от тази дума — именно митическия Бял тезис… Всеки трезвомислещ човек разглежда дивана като универсален транслатор, малко обемист, но твърде солиден и устойчив при работа. И толкова по-смешни са старите невежи, които дрънкат за Белия тезис… Не, аз дори не желая да говоря за този диван.