— Джим, познаваше ли жертвата? — попита Сали.
Но той не бе в състояние да отговори, само нямо я изгледа.
След две седмици Симънс отново го чакаше в коридора с папка в ръка. Джим усети, че сърцето му се свива и промълви:
— Имам нов ученик, нали? И то в класа по „жива литература“.
Симънс учудено повдигна вежди.
— Откъде знаеш?
Младият мъж сви рамене и посегна за папката.
— Трябва да бягам — рече колегата му. — Имам събрание. Между другото, изглеждаш доста смачкан, Джим. Добре ли си?
„Точно така — смачкан, като Били Стърнс!“
— Разбира се — отвърна той.
— Дръж се, момче! — възкликна Симънс и го потупа по рамото.
Когато шефът му се отдалечи, Джим отвори папката на страницата със снимката и потръпна като човек, който очаква да го ударят.
Но отначало лицето му се стори непознато. Беше обикновено младежко лице — може би го бе виждал преди, но не беше напълно сигурен. Новият ученик — Дейвид Гарсия — беше едро, тъмнокосо момче с дебели устни и сънливи очи. Той също идваше от милфордската гимназия, освен това бе прекарал две години в поправителното училище „Гренвил“ заради кражба на кола.
Джим затвори папката и забеляза, че ръцете му треперят.
— Сали?
Жена му вдигна поглед от ризата, която гладеше. До този момент Джим бе гледал някакъв бейзболен мач по телевизията, без да вижда онова, което става на екрана.
— Какво?
— Нищо — отвърна той. — Забравих онова, което исках да кажа.
— Навярно е била някоя лъжа.
Джим машинално се усмихна и отново впери поглед в екрана. За малко щеше да й разкаже всичко. Но нима Сали ще му повярва? Цялата история беше повече от налудничава. С какво да започне? С кошмара? С нервната криза? С появата на Робърт Лосън?
Не, с Уейн.
Но той не беше споделил случилото се с никого, не го беше споменал дори в сеансите по психотерапия. Отново си припомни Дейвид Гарсия и призрачния ужас, обзел го в мига, когато видя новия ученик в коридора. Момчето от снимката отначало му се беше сторило непознато, защото лицата от фотографиите са неподвижни… нямат тикове…
Гарсия стоеше заедно с Лосън и Чип Осуей, когато вдигна поглед и съгледа Джим Норман. Усмихна се и клепачът му заподскача. На Джим му се стори, че съвсем отчетливо чува гласове: „Хей, малкия, колко мангизи имаш?“ „Ч-ч-четири цента“ „Шибан лъжец“ „Погледни, Вини, този се напика“…
— Джим, каза ли нещо?
— Не. — Но не беше напълно сигурен дали не е проговорил. Обземаше го панически страх.
Един ден в началото на февруари, след края на часовете, на вратата на учителската стая се почука. Джим я отвори и видя на прага Чип Осуей — момчето изглеждаше уплашено. Учителят беше сам в стаята — минаваше четири и колегите му си бяха отишли преди час. Той беше останал да прегледа цял куп теми по американска литература.
— Какво има, Чип?
Младежът смутено запристъпва от крак на крак.
— Мога ли да поговоря с вас, мистър Норман?
— Заповядай. Но ако става дума за последното контролно… напразно си губиш времето.
— Не, не е за това. Ъ-ъ, мога ли да запаля цигара?
— Пуши.
Момчето запали цигарата си (Джим забеляза, че ръката му трепери) и повече от минута не промълви нито дума. По всичко личеше, че не е в състояние да говори; стисна ръце в юмруци и очите му се присвиха; очевидно в душата му се бореха противоречиви чувства.
Внезапно избухна:
— Ако го направят, искам да знаете, че не съм участвал.
Не харесвам тези момчета — много са гадни.
— Кои момчета, Чип?
— Лосън и онзи мръсник Гарсия.
— Да не би да се готвят да ми устроят капан? — Добре познатият му от кошмарите ужас го обгърна и той предварително знаеше отговора.
— Отначало ми харесваха — обясни момчето. — Излязохме заедно и изпихме по няколко бири. Започнах да се оплаквам от вас, заканвах се, че ще ви отмъстя. Но само си приказвах, заклевам се!
— Какво се случи?
— Онези двамата помислиха, че говоря сериозно. Заразпитваха ме по кое време напускате училището, каква кола карате и така нататък. Поинтересувах се защо ви имат зъб, а Гарсия обясни, че сте стари познати. Хей, лошо ли ви е?
— Навярно съм преуморен — прегракнало произнесе младият мъж. — Освен това не мога да понасям тютюневия дим.