Когато наближи стаята на третия етаж, Джим почувства, че сърцето ще изхвръкне от гърдите му. Лосън, Гарсия и Вини Кори стояха пред таблото с обяви до вратата на стая № 33. Тримата се изпънаха, щом го видяха.
Вини нахално се ухили, но очите му бяха студени като ледени висулки.
— Ти навярно си Норман. Здрасти, Норм.
Лосън и Гарсия се изкикотиха.
— Наричайте ме мистър Норман — студено го поправи Джим, като се престори, че не забелязва протегнатата ръка на момчето. — Ясно ли е?
— Аха. Как е брат ви?
Младият мъж се вцепени. Почувства как пикочния му мехур се освобождава, а някъде отдалеч, сякаш от дъното на дълъг коридор в съзнанието му, дочу призрачен глас: „Погледни, Вини, този се напика.“
— Какво знаеш за брат ми? — прегракнало попита той.
— Нищо — отговори Вини. — Нищо особено.
По лицето на тримата цъфнаха безсмислени, жестоки усмивки.
Звънецът удари и те бавно влязоха в класната стая.
В десет часа същата вечер Джим влезе в телефонната кабина в една дрогерия и проведе разговор тайно от жена си.
— Оператор, моля свържете ме с полицейския участък в Страдфорд, Кънектикът. Не, не знам номера.
Дочу изщракване и тихи гласове, които се съвещаваха.
Полицаят се наричаше мистър Нел и още по онова време беше с побеляла коса — навярно бе надхвърлил петдесетте, въпреки че на децата всички възрастни им се струват старци. Незнайно откъде, мистър Нел бе научил, че бащата на двамата братя е починал.
„Казвайте ми мистър Нел, момчета!“ Всеки ден на обяд Джим и брат му отиваха в страдфордската закусвалня, за да изядат сандвичите, които си носеха от къщи. Мама им даваше по десет цента за чаша прясно мляко — това бе преди в училищата да започнат да раздават безплатно мляко. Понякога мистър Нел идваше в закусвалнята — широкият му кожен колан пъшкаше под тежестта на огромния му корем и на трийсет и осем калибровия му пистолет — и поръчваше на братята по едно парче домашен сладкиш.
„Е, мистър Нел, къде, къде бяхте, когато прободоха брат ми?“ В слушалката отново се дочу изщракване, сетне се разнесе нечий глас:
— Страдфордски полицейски участък.
— Ало? Казвам се Джим Норман, господин полицай. Обаждам се от… — той назова името на града. — Дали бихте могли да ми дадете информация за ваш колега, служил в полицията някъде през хиляда деветстотин петдесет и седма.
— Почакайте за момент, мистър Норман.
Настъпи тишина, сетне младият мъж чу друг глас:
— Аз съм сержант Мортън Ливингстън, мистър Норман. Кого се опитвате да откриете?
— Ами… ние, децата, го наричахме просто мистър Нел. Говори ли ви…
— Разбира се! Дон Нел вече е пенсионер — навярно е над седемдесетте.
— Още ли живее в Страдфорд?
— Да, на „Барнъм Авеню“. Искате ли адреса му?
— Да, и телефонния му номер.
— Готово. Навярно сте стар познат на Дон?
— Едно време той черпеше мен и брат ми със сладкиши в местната закусвалня.
— Господи, тя не съществува от десет години насам. Почакайте минутка.
След малко полицаят вдигна слушалката и продиктува адрес и телефонен номер. Джим ги записа, благодари му и затвори.
Отново завъртя нула, даде номера и зачака. Когато дочу сигнала, внезапно го обля топлина, тялото му се напрегна. Той се приведе напред, като машинално се извърна от автомата за газирани напитки, въпреки че до него седеше само някакво пълно момиче и четеше списание.
Някой вдигна слушалката, дочу се плътен мъжки глас:
— Ало?
Тази едничка дума предизвика в съзнанието на Джим верижна реакция от спомени и от чувства, напомняща описаната от Павлов реакция при чуване на някаква стара, добре известна мелодия по радиото.
— Мистър Нел? Доналд Нел?
— Същият.
— Обажда се Джим Норман, мистър Нел. Може би ме помните?
— Да — моментално отговори гласът. — Ти обичаше домашен сладкиш. Брат ти бе убит… намушкан с нож. Много жалко — беше чудесно момче.
Краката на Джим се разтрепериха и той се облегна върху остъклената стена на кабинката. Напрежението внезапно го напусна, почувства се изнемощял. Изпита огромно изкушение да разкаже всичко на полицая, но с огромно усилие на волята се въздържа.
— Мистър Нел, убийците на брат ми не бяха заловени, нали?
— Вярно е. Всъщност подозирахме неколцина младежи. Доколкото си спомням, повикаха и теб в бриджпортския полицейски участък, за да се опиташ да разпознаеш престъпника между няколко души.
— Съобщени ли ми бяха имената на заподозрените?
— Не. При процедурата за разпознаване хората в редицата са обозначени с номера. Защо се интересуваш от това?