Богданов плювна и млъкна.
— Как разбираш ти това? — Попита Ангелина.
— Да се хвърчи без криле ли?
— Да.
— Това значи: безполезно е да се храним с илюзии, че ще събудим тоя народ, че ще го поставим на пътя към обетованата земя… Това, дето го казват „обществена дейност“ и което хвърчащите учители не могат да произнесат без крясък и без плам в очите, е вятър… и не заслужава трошене на сили. Трошене на сили! Това впрочем нека не ти прави голямо впечатление, това е общеприета фраза… Обществената дейност на нашите учители е повече трошене на думи, отколкото трошене на сили… Де ги делата, за които толкова шум се вдига? Представленията видя какви са: всевъзможно тебдилосани учители играят някоя глупава пиеса, на някоя, пази боже, сцена, прилична на цигански катун, построена в прашната и ниска училищна стая, в която публиката се тъпчи като стадо овци… Такива им са и вечерните училища, и читалищата им, и всичко… Дойде нов учител, невкусил от тая сладост, която се казва просветителна дейност, и се напъне да събори невежеството отведнъж, като покаже зъбите си срещу попа, кмета и чорбаджията. Тая народна целина трябва с години и планомерно да се работи, за да се култивира…
Ангелина слушаше внимателно думите на своя другар, с когото учителствуваха заедно в Глушиново. Той бе двадесет и шест-седем годишен момък, шишкав и тунтурест, с дебел врат, пълно русо лице, със сиви очи, редки мустаци и остро кочанче на брадата. Той бе родом от Глушиново, дето бе се оженил за селянка и дето учителствуваше от седем-осем години.
— И аз едно време бях се заел да работя… Още в началото ми се изпречиха сума пречки. Аз донякъде се крепих, борих се, па паднах. Омръзна ми и зарязах всичко. Инак рискувах да повредя на работата с учениците си…
— Струва ми се, че вие сте могли най-после да надделеете. Не трябвало да се отчайвате — рече Ангелина замислено.
— Кой знае? Такива са условията тук, че няма де да търсиш подкрепа, няма отде да черпиш сила, няма нищо, което да ти служи за извор на енергия. Едно най-силно съзнание на дълг тук ще се разколебае, ако не отведнъж, то лолека-лека… Няма книги да храниш ума си, няма насърчение да храниш честолюбието си, няма хора да те упътят, да размениш мисли, да се окършваш… Самичък ти, един, в тая атмосфера, пропита от невежество и неразбория, почваш да се замайваш и да се въртиш в един омагьосан кръг от еднообразни идеи, еднообразни примери, еднообразни мисли, еднообразни проповеди, еднообразни разговори. Така бавно и последователно душата без възобновителна сила пада в апатия. И свършено е… Апатията е страшна и неизцерима болест. Тя сковава ума и духа, прави те бездеятелен и гради у тебе навици, които полека-лека те изравняват с околната среда, и ти почваш да не можеш да се чувствуваш по-горен и по-силен от тия, между които работиш. А така никой не може да бъде пророк. Христос бе скромен, ходеше бос, но стоеше по-горе от всички и всички го считаха по-силен. Тая божеска сила може би е била едно свръхчовешко самосъзнание. То покорява и печели вяра.
Богданов млъкна и някак възбудено забърза.
— Вие, като разбирате положението, защо не можете да се вдигнете над него? — запита Ангелина, в чиято глава речта на другаря й бе възбудила хиляди мисли, една от друга по-неуловими. В нейната душа, непре-живяла нищо, навидяла нищо, имаше само една гореща вяра, вдъхната от книгите, че учителят може да бъде истински учител на народа, между който живее. Ангелина усещаше в себе си наплива на една сила да събори всичкия песимизъм на другаря си и затова чакаше някак тщетно отговора му.
— Не мога — рече той, като махна с ръка, — просто не мога!
„Просто не мога.“ Тая дума падна като камък в душата на Ангелина и сякаш натисна наплива на кипящата у нея сила и тя почувствува една скръб неопределена, но мъчителна.
И двамата пак тръгнаха мълчеливо. Ангелина натисна ръцете в джобовете си и като наведе глава, пак някак нервно захапа долнята си устна. Дългата черна панделка, що бе провиснала отзад на шапката й, леко се вееше и придаваше на стройната снага на учителката още по-детински вид.
Ангелина беше бедно младо момиче, току-що завършило гимназията. От малка още майка й я тъкмеше за учителка, което караше Ангелина още като ученичка да следи живота на учителите и да се интересува от всички техни работи. Тя даже беше присъствувала на две-три конференции и на няколко учителски дружествени събрания. Тук тя бе чула пламенни думи за „обществена деятелност“, за „работа извън четиритях стени“, за „тъмния народ, потънал в дългове и невежество, нещастен, окаян, но добър и любознателен“. Всичко това будеше във въображението й чудни идилични селски картини, в които виждаше себе си носителка на едно чудно бяло знаме, на което пише „Напред“, последвана от боси и голи селяци, окаяни същества, които с безкрайна вяра, ободрено и с вяра вървят…