— Аз съм съгласен. Едно кафе с цигара ще ми дойдат добре. Кофеиновата инжекция, просто задължителна, нали?
Ейв отвръща на усмивката ми с усмивка и в гърдите ми нещо притрепва, защото винаги е готино да ти се усмихне някое момиче. Това блаженство не продължава дълго, защото осъзнавам, че е минало много време, откакто не съм карал моята Алисън да се усмихва така.
11. „…отвратителна…“
— Ти си същинско хорър-шоу! — озъбвам се кисело срещу себе си в огледалото. Гледам голото си тяло, после поглеждам фотомодела в списанието. Вдигам го нагоре и се опитвам мислено да увелича снимката до своите размери, сравнявайки формите и извивките. Не бих могла да се сравнявам с нея. Гърдите ми са твърде малки. Никога няма да бъда в списанието, защото не съм подходящ материал, не изглеждам като нея.
НЕ СЪМ КАТО НЕЯ
И най-кошмарното нещо, което би могъл да ми каже мъж е, че имам чудесно тяло. Защото аз не желая да имам хубаво, съвършено, прекрасно, красиво тяло. Искам тяло, което е достатъчно добро, за да ме снимат в списанията и ако тялото ми беше такова щях да съм вътре, а не съм вътре, защото нямам подходящото тяло. Гримът ми се размазва от сълзи, и защо плача? Защото съм за никъде, затова.
НЕ СЪМ В СПИСАНИЯТА
А те ми разправят, че имам великолепно тяло, защото искат да ме чукат, защото ги възбуждам. Но ако някое от момичетата в онова списание искаше да ги чука, те даже нямаше и да ме погледнат. И ето ме тук, с пълното съзнание за това какво правя, знам, че постоянно се боря с натрапените образи на съвършенство, които ме заливат от медиите, боря се срещу собствената си мания по тях. И знам, че колкото повече мъже се възбуждат от мен, толкова повече трябва да сравнявам себе си с другите.
Откъсвам страницата от списанието и я смачквам на топка.
Трябва да съм в библиотеката, за да уча, да работя по есето, вместо да прекарвам половината от времето си в У.Х. Смитс и да се ровичкам ненаситно в тази купчина списания: Elle, Cosmo, New Woman, Vanity Fair и да ги разглеждам; а също и мъжките GQ, Loaded, Maxim, зазяпана по всички тези тела; упорито сканирайки прилежно тяхното фризирано съвършенство, докато едно, поне едно от тях не предизвика злобната ми самоненавист, че никога няма да изглеждам така, никога няма да бъда такава. О, да, на някакво когнитивно, интелектуално ниво напълно съзнавам, че тези снимки са добре нагласени композиции, че са специално гримирани, фризирани и че добрите снимки са резултат от умело осветление и километри изщракан филм. Знам и че съответният модел, актриса, поп-звезда е изперкала невротична кучка, точно като мен, която се изпуска в гащите, по чиято кожа постоянно избиват гнойни пъпки от стрес, има хронична халитоза2, защото постоянно повръща, за да не пълнее, няма септум в носа си от кокаина, който постоянно смърка, за да е във форма и менструацията й е тъмна, на застояли съсиреци. Да. Но да го разбираш на интелектуално ниво не е достатъчно, защото „реално“ не означава вече „истинско“. Истинското познание е емоционално и е в чувствата, а истинските чувства се пораждат от този фризиран имидж, от плаката и музикалния клип.
АЗ СЪМ НЕУДАЧНИЦА.
Вече почти се изниза четвърт век, по-добрата четвърт и аз не съм постигнала нищо, нищо, нищо…
АЗ СЪМ ШИБАНА ИЗДЪНКА.
Аз съм красивата Никола Фулър-Смит, с която всеки, мъж с малко мозък в главата си би искал да спи, защото моята красота би допълнила и най-ласкателната представа на този мъж за самия него.
Сещам се за Раб, за онзи почти кехлибарен диск на очите му и как, когато ми се усмихва, аз го желая, а той не, не, не, за какъв, по дяволите се мисли, той трябва да е доволен, че великолепна жена, по-млада от него иска… не, не… ОТВРАТИТЕЛНА, ОТВРАТИТЕЛНА, ШИБАНА ОТБЛЪСКВАЩА КУРВА…
Вратата. Намятам халата и се насочвам към есето си, зарязано на масата в хола. Ключовете превъртат.
Лорън е.
Малката, тъпа, деликатна, красива Лорън, която е ШЕСТ ГОДИНИ по-млада от мен и ако не броим глупавите й дрешки и смахнати съждения, тя е малка апетитна богиня и дори не го разбира, както и повечето от също толкова слепите и загубени мъже около нея.
Тези цели шест години. Какво ли не би дала Никола Фулър-Смит за една-две от тези шест години, които малката тъпачка Лорън просто ще пропилее без изобщо да ги усети.
СТА-А-А-А-РОСТ стой далеч от мен.
— Здрасти, Ники — казва тя бодро. — Намерих великолепен текст в библиотеката и… — тя поглежда към мен за пръв път. — Какво ти е Ники?
— Не мога да се оправя с шибаното есе за Маклимънт — казвам й. Тя забелязва, че учебника и листата ми са на абсолютно същото място, където стояха вече почти две седмици. Забелязва и списанията на масата.