— Познаваш ли ги тия, Франко?
Хищните му очи се стрелват по посока на младежкия отбор, моментално изсмуквайки кислорода от въздуха.
— Тия малки копелета се тъпчат с ония лайна. Има много дилъри наоколо. Идват и тук — обяснява той. — Ако започнат да ти се отварят, само ми кажи. Някои от нас не забравяме старите си приятели — високопарно добавя той.
Приятели, оная ми работа!
Сещам се за Спъд, уреден по терлици от рижия крадец, Мистър Рентън. Копелета. Чудя се дали мосю Франсоаз е разбрал за тази сладка сделчица, Мистър Мърфи? О, Дани бой, гайдите, гайдите скоро ще те призоват. Ще те призоват със страшен вой. Да, почти ги чувам. И мелодията, която свирят странно защо ми прилича на погребален марш за един наркоман от Лийт. О, да повече от сигурно е, че за него е тази траурна песен.
В този момент обаче, няма никакъв смисъл да си изигравам картите пред тоя психар.
— Жестът е оценен, Франк. Малко съм се отдалечил от нещата в Лийт, нали знаеш, бях бая време в Лондон и така — обяснявам и забелязвам в пъба да влизат нова групичка малки копеленца. Хващам погледите им преди Мораг, която се е зачела в своето розово романче „Милс и Буун“ и преди старата вещица да се е надигнала със скърцане на всяка своя става от мястото си.
— Шибани клиенти. Трябва да седнем някой път и да побъбрим на спокойствие — казвам, всъщност по-скоро умолявам Бегър Бой6.
— Хубаво — вика Франко и с приятелчето си сядат на ротативките в ъгъла.
Новопристигналите копеленца поръчват и набързо обръщат няколко бири на бара. Чувам ясно какво си приказват, как щели да вземат стоката, да се обадят на този и този, да направят това и онова. Мяркам, че Франко и Лари се изнизват от пъба и настроението на малките нехранимайковци се вдига, гласовете им стават по-високи. Копелето Бегби дори не си е върнало празната чаша на бара. Да не би да си мисли, че съм тук, за да обслужвам шибани плебеи като него?
Отивам да събера чашите и си мисля за бонбонките, които взех от Сийкър, които сега са скатани в кутията с парите в чекмеджето горе в офиса. Очевидно, ще задържа коката за себе си. Докато събирам чашите на поднос като някоя шибана сервитьорка, доближавам най-отворения от дребните копеленца, оня Филип и подхвърлям:
— Всичко точно ли е, приятел?
— Да — отвръща подозрително той. Неговият по-едър, по-малоумен приятел, как му беше името, Къртис, оня, дето е прицелът на всички майтапи, приближава. Подобно на останалите и той има цяло кило пръстени по ръцете си. Спирам погледа си върху тях.
— Готини пръстени, приятел — отбелязвам. Кретеноидът отговаря:
— В-в-вярно. Им-м-мам п-п-пет, н-но искам о-о-още три, че да имам по един на всеки пр-пр-пръ…
Той остава с отворена уста и мига на парцали, опитвайки се да изкара останалата част от думата, а аз изпитвам неудържимото желание да се върна на бара, да почистя малко чаши или да пусна „Бохемска рапсодия“ на Куийн на джубокса, докато копелето най-сетне изплюе каквото има за казване.
— …пръ-пръст, значи.
— Сигурно е много удобно като движиш по Уок. Пази ти кокалчетата да не се натъртят от паважа — ухилвам се.
Тъпият малоумник ме поглежда с провиснала челюст.
— Ами… да… — казва той напълно ошашавен, докато приятелчетата му се скъсват от смях.
— Погледни обаче тези — вика Филип и ми демонстрира пълен набор. Толкова близост ми е напълно достатъчна. Пичът е адски нагъл, в очите му има оня блясък на зло копеле. Набутал се е в мен, че чак козирката на бейзболната му шапка почти докосва лицето ми. Облечен е в един от онези скъпи, но безвкусни анцузи, които се ценят от хип-хоп кретенчетата.
Кимам му да дойде до джубокса в ъгъла.
— Надявам се, че не шиткате хапчета — казвам шепнешком.
— Не — отвръща той войнствено. Снижавам още глас.
— Значи може би търсите?
— Ти ебаваш ли ме?
— Не.
— Ами… да…
— Имам бонбончета, петарка парчето.
— Става.
Малкото копеленце си събира парите и аз му бутвам двайсет парчета. След това работата се обръща на същински панаир. Налага се да звъня на Сийкър да прати още. Разбира се, той не удостоява бара с присъствието си. На негово място идва някакъв пор и носи стоката. Час преди затваряне вече съм шитнал сто и четиридесет бройки. После малките копеленца си бият шута по клубовете и пъбът се изпразва, като изключим няколко дъртака, които дремят над доминото си в ъгъла. Отброявам шест хапчета и ги слагам в малко пликче.
Поглеждам към Мораг, която досега ми чаши и е седнала отново със своя „Милс и Буун“.