От другата страна на коридора бе детският апартамент на Катрин.
Преди Хектор да се нанесе, Дейв Имбис бе долетял от Абу Зара с куфарчето си с електронни джаджи, бе сканирал целия дом от мазето до таванското помещение и го бе обявил за напълно чист от подслушващи устройства и други „гадости“.
Хектор реши, че за в бъдеще ще живее ту в „Кръстопътя“, ту в „Сийскейп Маншънс“, като прекарва по десет дни на всяко място. По този начин щеше да се наслаждава както на трескавия живот в метрополиса, така и на безметежността на пустинното кралство.
Първата вечер, която прекара в новия си дом, той покани трима стари другари от дните си в авиодесантните служби със съпругите им. Вечерята премина весело и той си легна късно след полунощ.
***
На следващата сутрин мобилният му телефон иззвъня в момента, в който излизаше изпод душа. Избърса с кърпата само дясната си ръка и взе устройството от полицата над умивалника.
— Крос! — кресна малко невежливо в слушалката. Главата все още го болеше след веселбата миналата нощ.
— О… надявам се да не ви безпокоя, господин Крос — каза женски глас.
— Джо? — недоверчиво попита той. — Джо Стенли ли е? Или може би трябва да кажа госпожица Стенли?
Знаеше, че е тя, разбира се. Беше изминала повече от година, но в ъгълчетата на паметта му все още отекваше музиката на гласа й.
— Джо ми звучи по-добре, Хектор.
— Е, изненадан съм. Къде се намираш? Не ми казвай, че по странно стечение на обстоятелствата си в Лондон.
— Да. В Лондон съм. Пристигнах доста късно снощи.
— И несъмнено си отседнала в „Риц“, както обикновено?
— Божичко, не! — Той се усмихна на възклицанието й, което му прозвуча познато старомодно. — Не мога да си позволя подобна екстравагантност.
— Можеш, ако изпратиш сметката на Рони Бънтър, шефа ти — подсказа й Хектор.
— Вече не работя за господин Бънтър — осведоми го тя и това го свари неподготвен.
— За кого работиш тогава?
— В момента си търся работа.
Това отново го изненада.
— Какво тогава правиш в Лондон?
— Дойдох да те видя, Хектор.
— Направо не мога да повярвам на ушите си. Защо мен?
— Сложно е… Пък и има по-добри и по-безопасни начини да се обсъди темата, отколкото по телефона.
— При мен или при теб? — подхвърли той многозначителната фраза и тя отново се засмя. Смехът й му беше приятен
— Дали няма да прозвучи прекалено праволинейно, ако кажа „при теб“?
— Доникъде няма да стигнем, ако не се движим напред. Къде да те намеря? Къде си отседнала?
— В един хубав малък хотел със сладко име… в горния край на Челси Грийн.
— Как се казва?
— Казва се… „Моят хотел“.
— Ясно, знам го. Ще те взема от входа след четиридесет и пет минути. Ще бъда в…
— …сребристо бентли с табела CRO 55[11], ако не се лъжа?
— Добър опит, госпожице Стенли — засмя се той. — Но това беше старата ми таратайка. Новата е черна… но регистрационната табела е същата.
— Мили боже! Само ангелите могат да разберат мъжете и техните мотори.
Чакаше го пред входа на хотела, облечена с джинси и морскосиньо сако върху бял пуловер с едра плетка и поло яка. Носеше кожено дипломатическо куфарче. Беше променила прическата си — сега беше късо подстригана и с бретон. Стоеше й по-добре. Правеше шията й да изглежда по-дълга и по-лебедова. Беше позабравил колко висока и елегантна е, дори с джинси.
Той се пресегна, за да отвори отвътре вратата откъм нейната страна, а тя влезе, седна и си сложи обезопасителния колан, преди да го погледне.
— Не е нужно да те питам как си. Изглеждаш добре, Хектор.
— Благодаря ти, и ти не изглеждаш никак зле, Джо. Добре дошла в Лондон.
— Как е Катрин Кайла?
— Е, този път натисна правилния бутон. Мога да ти разказвам цял ден. Катрин Кайла е повече, отколкото думата „прелестна“ може да изрази.
— Остави подробностите, разкажи ми с няколко думи.
— Синеока е и вече пълзи. Дори казва „тате“, но го изрича като „баба“, което за мен е несъмнено доказателство, че е вундеркинд.
— Дали е възможно да я видя?
— Ето една свежа и прекрасна мисъл.
***
Когато паркираха на калдъръмената улица пред входната врата на „Кръстопътя“, той внесе куфарчето й в къщата и я въведе във входното фоайе. Тя огледа спираловидното стълбище и забеляза отворената врата на дневната.
— Хубаво е — одобри. — Дори много хубаво. Отличен вкус, Хектор. Това оригинален Гоген ли е? — посочи тя към голямото маслено платно на отсрещната стена на дневната.
11
Т.нар. „vanity plate“ (табела на суетата) — визуално напомня изписването на фамилията на героя на английски CROSS. — Б. пр.