– Обръщай! Курс – едно-девет-нула! Максимална скорост! Кормчията смени курса, а капитанът грабна бинокъла и тръгна към дясното крило на мостика. Кърт го последва.
„Арго” беше доста близо до екватора, а по тези ширини се съмваше бързо. Кърт вече виждаше дима съвсем ясно, дори без бинокъл. Беше гъст и черен, издигаше се към небето на тънък стълб, който изтъняваше още повече по пътя си нагоре и се отклоняваше леко на изток.
– Прилича на товарен съд – каза капитан Хейнс и подаде бинокъла на Кърт.
Кърт го насочи към кораба и видя, че е средно голям съд, не контейнеровоз, а търговски товарен кораб. Като че ли дрейфуваше.
– Това е нефтен дим – каза Кърт. – Целият кораб е обгърнат от него, но е най-гъст към кърмата.
– Да, огънят е в машинното отделение – съгласи се Хейнс.
– Или има проблем в единия от трюмовете.
Това беше и предположението на Кърт.
– Прехващани ли са сигнали за помощ? Капитан Хейнс поклати глава.
– Не, само редовните приказки по радиото.
Кърт се зачуди дали огънят не е обхванал и електрическата система на кораба. Но дори да беше така, повечето кораби имаха аварийни системи и всеки съд с тези размери има по няколко ръчни приемателни устройства, авариен маяк и дори радио в главните спасителни лодки. Изглеждаше невъзможно да не постъпи зов за помощ от горящ сто и петдесет метров кораб, който се носи на дрейф.
„Арго” се приближаваше бързо към опожарения кораб. Скоростта нарастваше и Кърт усещаше как корабът препуска по водата. „ Арго” можеше да развие трийсет възела в спокойни води. Кърт прецени, че разстоянието до другия кораб е около осем километра, по-малко, отколкото бе предполагал. Това беше добре.
След десет минути, докато гледаше през бинокъла надстройката и настройваше увеличението, той забеляза няколко неща, които не вещаеха нищо добро.
Пламъци изскачаха и от люковете по палубата, което означаваше, че гори не само машинното, а целият кораб, който се беше наклонил към левия борд и беше потънал до носа. Това означаваше, че освен пожара, съдът се пълни и с вода. Най-лошото от всичко обаче беше, че някакви мъже на палубата влачеха нещо към перилата.
Първоначално Кърт реши, че влачат ранен от екипажа, но те пуснаха човека и той се свлече на палубата. Мъжът се претърколи, после се изправи и хукна. Измина три-четири крачки и внезапно падна по очи.
Кърт бързо извъртя бинокъла надясно и ясно видя мъж с бойна пушка. Не чу гърмежа, но видя как дулото проблясва. Веднъж, после още веднъж.
Кърт обърна бинокъла отново към поваления мъж. Той лежеше неподвижно на палубата.
Пирати, каза си Кърт. Пирати с автомати. Корабът беше в доста по-голяма беда, отколкото предполагаха.
Свали бинокъла, вече бе съвсем наясно, че ги чака нещо повече от обикновена спасителна мисия.
– Капитане – рече Кърт. – Проблемите току-що се умножиха.
На борда на „Кинджара Мару” Кристи Нордгрюн се бореше с мрака. В ушите ѝ звънтеше странен звук, главата ѝ пулсираше така, сякаш бе прекалила с пиенето. Лежеше на пода със сковани крайници, които бяха извити под тялото ѝ под странен ъгъл.
Колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни как се бе озовала тук, да не говорим, че нямаше никакъв спомен какво се беше случило. Ако съдеше по това колко сковани са краката ѝ, явно е била в тази поза доста време.
Все още не можеше да се изправи, затова се подпря на стената и се опита да се пребори със замайването.
Намираше се в най-отдалечената част на отделението за екипажа, на няколко нива под палубата, близо до центъра на кораба. Беше дошла тук, защото тук беше офицерската столова и тя щеше да вечеря със съпруга си, преди да се оттеглят в каютата. Огледа се, но не го видя. Това я разтревожи.
Ако беше изгубила съзнание за известно време, той със сигурност щеше да я открие. Но пък ако корабът е в беда, той трябва да е при екипажа си.
Кристи усети дим. Не помнеше никаква експлозия, но на кораба определено имаше пожар. Съпругът ѝ беше казал, че има места по света, където терористи минират морето. Но пък не изглеждаше притеснен за това пътуване.
Тя отново се опита да стане, но падна настрани, върху маса, на която имаше кутийки с безалкохолно. В мрака чу странен звук, сякаш наоколо се търкаляха камъчета.
Шумът се отдалечаваше, но продължи, докато не бе прекъснат от няколко тъпи подрънквания. В този миг Кристи осъзна какво става – кутийките се бяха затъркаляли по пода, бяха набрали скорост и накрая се бяха ударили в стената.
Напълно беше изгубила равновесие, но пък и подът явно не можеше да поддържа такова. Корабът се накланяше. Обзе я паника. Корабът потъва!