Той се надяваше това да е достатъчно. И че го е сторил навреме.
На мостика Андрас видя как корабът му потъва в такава пълна тъмнина, сякаш целият свят бе изчезнал. След секунди се включиха аварийните светлини.
Отначало се уплаши, че е станало претоварване заради магнитната система. Посегна, набра нещо на контролния панел на Опорната точка и натисна един превключвател отстрани на панела. Не получи отговор, дори индикаторът за готовност не светеше.
След секунди се включиха някои от основните системи и Андрас се огледа с надежда.
– Това е само частично захранване – каза един от инженерите. – Нямаме високо напрежение. – Той натисна няколко превключвателя, но без резултат. – Предните двигатели не работят, няма захранване и в магнитната система. Няма захранване за ускорителя.
Андрас се наведе напред да провери визуално магнитната система. Тя си беше там, разперена като горичка гигантски дървета, изникнали от средата на кораба, но беше мъртва. Не светеха дори червените предупредителни светлинки.
Той сграбчи джойстика и го размърда, после го захвърли с горчивина.
– Проклет да си, Остин! – изкрещя Андрас.
След миг осъзна, че захранването може да бъде възстановено. Трябва само да се увери, че Остин не е наблизо, за да го прекъсне отново. Грабна пушката и провери предпазителя.
– Някой да слезе и да свърже проводниците – каза той. – Ще опитаме отново.
Инженерът кимна.
От ъгъла на мостика се обади друг мъж:
– Какво да кажем на Гаранд, ако се обади?
– Кажи му… че е пропуснал.
След това Андрас изхвърча от мостика с еднаедничка мисъл: да убие Остин.
Напрежението в залата за извънредни ситуации в Пентагона бе огромно. Карфица да паднеше, щеше да гръмне като оръдие.
Един от служителите предаваше съобщение, притиснал с ръце слушалките на главата си.
– Потвърждаваме енергийно изтичане от Четириъгълника – каза той. – Продължително изтичане… С времетраене поне шейсет секунди.
Никой не помръдна. Всички се взираха в екрана и чакаха неизбежното. За разлика от балистичните ракети, на които им трябваха седемнайсет минути, за да се приближат, това щеше да стане за миг.
След десет секунди обаче светлините още не бяха изгаснали, а компютрите работеха.
Всички започнаха да се оглеждат.
– Е? – попита президент Сандекър. Една жена заговори:
– Всички мрежи в града все още функционират. Няма признаци за удар или повреди.
Лицето на Бринкс започна да добива цвят. Той се обърна към Дърк.
– Твоят човек е успял – рече обнадежден той.
– Казва се Остин – отвърна Пит.
– Е, предай му моите благодарности и благодарностите на цялата страна – каза Бринкс. – Както и извиненията ми, че бях такъв устат идиот.
Пит кимна, предположи, че Кърт Остин ще се зарадва и на трите. Обърна се към военните от флота:
– Ще трябва да му осигурим начин за изтегляне от кораба.
– Вече са на път – отвърна усмихнат единият.
Това зарадва Пит, но все още не всичко беше приключило. На монитора иконите, указващи „Мемфис” и „Провидънс”, просветваха. Това показваше нов статус. Подводниците влизаха в битка.
„Мемфис” се появи от дълбините точно до ръба на континенталния шелф. Зае позиция и мощният сонар на носа ѝ се включи.
Това не беше обичайна процедура, тъй като издаваше позицията на подводницата, но планът бе да привлекат малките подводници на Гаранд и да позволят на двамата Траут и Рапунцел да се промъкнат зад тях.
Друг ефект на сонарните емисии щеше да е всяването на объркване и дори ужас в част от силите на врага.
В контролната зала на подводницата сонарният оператор виждаше, че планът им работи дори прекалено добре.
– Пет цели приближават – извика той. – От Браво едно до Браво пет.
– Имаме ли разрешение за стрелба? – попита капитанът.
Офицерът, който отговаряше за оръжейните системи, се колебаеше. Компютърът му ту просветваше в зелено, ту в червено.
– Подводниците са твърде малки и непрекъснато сменят посоката, компютърът не може да създаде траектория.
– Тогава стреляйте в акустичен режим – нареди капитанът.
– По моя заповед!
– Готови сме, сър!
– Огън от всички отсеци!
В течение на пет секунди компресираният въздух изстреля шест торпеда „Марк” 48 от отсеците в средата на „Мемфис”.