Върна се при Катерина и седна в коридора.
– Готова ли си за още един спринт? – попита я той.
– Не мисля.
Огледа ръката ѝ. Кръвотечението бе намаляло и кръвта по раната вече се съсирваше.
– Хайде! – каза той. – Ти си шампион, докажи го!
Тя го погледна в очите и стисна зъби. Той ѝ помогна да се изправи и тръгнаха.
– Все още ли искаш да стигнем до охладителната зала? – попита тя.
Кърт кимна.
– Скоро ще възстановят захранването. Трябва да обезвредим това нещо напълно.
– Знам друг път натам – каза тя. – Няма да очакват да го използваме.
Тя го поведе напред, докато не стигнаха до друг люк. Беше затворен здраво.
Кърт коленичи до него и сграбчи колелото.
След два пълни оборота то започна да се върти по-лесно. Кърт отвори люка и видя стълба, която се спускаше в шахта. Смътна червена светлина осветяваше стъпалата, а отдолу го лъхна леден въздух. Той внезапно се сети за дантевия „ Ад”, там се казваше, че някои от външните кръгове на преизподнята са покрити с лед.
– Какво има долу? – попита той.
– Тунелите на ускорителя – отвърна Катерина.
Не звучеше като особено безопасно място, но звукът от стъпки по металната палуба над тях го накара да промени решението си.
Той помогна на Катерина да слезе по стълбата, последва я и затвори люка. Озоваха се в тунел.
Тунелът напомни на Кърт за платформа в метрото, но по-тясна. Познатите проводници на високо напрежение и тръбите се течен азот се точеха по стените, по тавана и по пода. Тук имаше същите редици искрящи сиви правоъгълници, за които знаеше, че са свръхпроводимите магнити. Те се нижеха в далечината и се извиваха леко там, докъдето стигаше погледът му.
Кърт издиша облак ледени кристалчета. Вече замръзваше до кости. Беше като в отделението с Опорната точка, но по-студено.
– Ако тръгнем натам – каза Катерина, – можем да излезем през задния люк за достъп. Едно ниво под охладителната зала.
Кърт тръгна по тунела, а Катерина се облегна тежко на рамото му. Планът беше страхотен. Екипажът никога не би ги търсил тук.
– Ами ако включат това нещо? – попита Кърт.
– Тогава ще умрем, преди да разберем какво става.
– Още една причина да побързаме.
Джема Гаранд усещаше как опасността приближава. Вашингтон не беше поразен от оръжието му. Андрас не отговаряше, а екипажът на „Оникс” докладва, че на борда има командос.
Американските части не показваха признаци за оттегляне, колкото и здраво да ги удряше.
– Къде е Андрас? – попита той по радиото.
– Търси американеца – дойде отговорът.
– А какво става с магнитната система?
– Още не функционира. Нямаме захранване.
Матросът от „Оникс” звучеше паникьосано, въпреки че не се бе изправил пред онова, което сега заплашваше Джема.
Той остави слушалките. Щеше да се провали. Вече го знаеше.
Погледна над вълните. Една от американските подводници беше ударена и принудена да излезе на повърхността. Другата продължаваше битката от по-дълбоки води.
Той видя през голям бинокъл как екипажа на американската подводница се прехвърля в оранжевите спасителни лодки.
– Прехванете позицията им – нареди Гаранд спокойно. Кокрейн се поколеба.
– Ще умрем, господин Кокрейн – каза Джема. – Остава ни само да отнесем възможно най-много от тях в гроба.
Кокрейн стана от контролния пулт.
– Забрави! – каза той. – Ти искаш да потънеш в пламъци, това е твоята игра. Аз няма да умра тук.
Джема бе чакал този момент. Измъкна стария си револвер и проби три дупки в Кокрейн.
Кокрейн се свлече на пода, а Джема стреля още няколко пъти в него просто за удоволствие.
– Отново сбърка, господин Кокрейн – каза той.
Пристъпи към контролния пулт и изрева на инженерите:
– Прехванете спасителните лодки и стреляйте!
Гамей Траут бе разрязала мрежата и бе прекарала Рапунцел и товара ѝ от експлозиви зад нея. Оттогава търсеше онова, което капитанът на „Тръкстън” им бе описал.
– Две-девет-нула– каза Пол.
Тя обърна Рапунцел в тази посока и отново я задвижи. Зачуди се дали да не изключи светлините, но не искаше да се натъква на повече препятствия. Освен това бяха почти до целта – пред тях се виждаше основата на огромна структура. Голяма тръба вървеше към нея, подобно на огромен градски канализационен канал. Гамей предположи, че е част от ускорителя.
– Трябва да е това – каза тя.
– Мисля, че си права – отвърна Пол развълнуван. – Намери мястото, където е свързана с морското дъно.
Гамей огледа наоколо, като осветяваше с прожекторите на Рапунцел. После я пренасочи към основата на огромната тръба.