– Какво мислиш? – попита тя.
– Вкарай я между дъното и тръбата, където започва да се извива извън водата – каза Пол – аз ще придам повече мощ на експлозията.
Гамей изпълни нареждането.
– Само дотам може да стигне.
Пол грабна детонатора и отвори обезопасителната капачка.
– Давай! – каза Гамей. Той натисна бутона.
– Сбогом, Рапунцел! – каза Гамей, благодарна на малкия робот. Беше ѝ мъчно, че трябва да бъде взривен.
Визьорът ѝ притъмня и тя го вдигна от очите си. След две секунди ударната вълна достигна до тях с тътен. Разтресе ги силно за миг и премина.
Джема видя как всички индикатори на оръжието светват в червено. Видя и огромният фонтан вода и наноси, който избухна точно зад излъчвателя. След миг издигнатата част от тунела на ускорителя се срути в морето.
– Какво? – изуми се той. Как го бяха направили?
Почти в същия миг един от хората му се обади от радарната конзола.
– Приближават още ракети. Една минута до сблъсъка.
Джема не му обърна внимание. Той излезе от контролната зала и тръгна по платформата. Вятърът го връхлетя. Мракът на нощта се вихреше, а водата кипеше там, където бе поразено неговото оръжие.
Той погледна към хоризонта. Видя малки огнени точици да приближават: крилатите ракети „ Харпун”, устремени към него. Нямаше спасение.
– И все пак се провалих – прошепна той на себе си. – Като Ханибал.
Ракетите удариха вляво и вдясно от него почти едновременно. Експлозиите се смесиха и се превърнаха в огнена топка, която можеше да се види от километри.
Кърт и Катерина продължаваха да вървят към кърмата на „Оникс”. Кърт придържаше Катерина през кръста и я притискаше към себе си, защото тя отслабваше все повече и едва успяваше да върви редом с него.
Тунелът се пълнеше с гъста бяла мъгла, а студът ги смразяваше до кости. Сега, когато захранването беше изключено, течният азот започваше да се стопля и да се разширява. Щеше да достигне точката си на кипене, щом температурата се качеше над минус сто деветдесет и шест градуса по Целзий. Кърт предположи, че подобна система има клапани, които изпускат газ в тунела.
Двамата продължаваха напред през леденостудения облак. Понякога видимостта спадаше под метър. Движеха се бавно и търсеха люка към кърмата.
Накрая Кърт напипа някакъв извит шев, после дръжката и формата на люк.
– Ето го и изхода – каза той, като завъртя колелото, с което се затваряше люкът.
След като го отвори, той помогна на Катерина да се качи на стълбата. Тя започна да се катери, а той се канеше да тръгне след нея, когато познат глас преряза гъстата мъгла като с нож.
– Кърт Остин!
Катерина спря на стълбата.
– Давай! – прошепна Кърт. – И не ме чакай!
Тя продължи нагоре, а той остана неподвижен.
– Осъзнаваш ли, че вероятно си най-вбесяващият човек на света – каза Андрас, все още скрит сред парата.
Убеден, че убиецът ще започне да стреля в тунела, Кърт се прилепи към пода и насочи деветмилиметровата си берета към бялата мъгла.
Андрас не закъсня и стреля няколко пъти в прохода. Изстрелите изтътнаха като гръмотевици в топла дъждовна нощ. Куршумите рикошираха в металните стени като смъртоносни оси.
Както Кърт се надяваше, куршумите минаваха над него, но той изпъшка и заговори, сякаш бе измъчван от болка:
– Няма значение какво ще ми направиш. С теб е свършено! Зачака отговор, но такъв не дойде.
Чу как металният под изскърца. Осъзна, че Андрас е заел нова позиция и се ориентира по звука на гласа му. Трябваше да го накара да говори, за да направи същото, но все пак не бе нужно да е врачка, за да предположи, че не стои в средата на тунела, а лежи на пода като него или се е притиснал към някоя от стените.
Като дишаше тежко за по-голяма убедителност, Кърт заговори отново:
– Ако бях на твое място… щях… да се махна…. оттук.
Разчиташе, че заради голямото си его, Андрас ще реши, че е ранил смъртоносно плячката си. Но засега той не бе направил тази грешка.
– Дай ми оръжието си – каза Андрас, гласът му идваше от облак газ, подобно на гласа на зъл призрак.
Остин лежеше на метала, а студът се просмукваше в тялото му. Лицето му бе така сковано, че почти не го усещаше. Държеше беретата във вкочанените си ръце, опрял лакти на пода.
– Нека момичето си иде – каза той, сви ръка до ухото си, подобно на фуния, и зачака отговор.
– Разбира се – каза Андрас, думите му отекваха в тунела.