– Дори не искам да знам защо плащаме за залавянето на някакъв леопард – каза Дърк.
Кърт отвори уста, за да обясни, но замълча. Имаше ли смисъл?
Полетът с ИЛ-76 бе следващият в списъка, после изгубеният „Експрес за лунатици“, както и международното почистване на петролния разлив от „Ониск” след атаката с торпедата.
Когато приключи, Дърк се усмихна:
– С годините научих няколко неща – каза той. – Едното от тях е, че вие си струвате парите. Ти и Джо сте като някоя от моите коли. Скъпи, вредни за околната среда и често причиняващи болки в гърба, но пък си струвате всяка стотинка.
Веднага щом се пооправи малко, Кърт се свърза с Катерина и уреди да се срещнат на Санта Мария.
След всичко случило се американското и руското правителство се бяха споразумели, че откритото на борда на самолета „Констелейшън” принадлежи по право на руския народ. И двете страни се съгласиха, че ще е най-подходящо Кърт и Катерина да свършат работата по изваждането му.
Катерина засия, когато го видя и го целуна силно и дълго, въпреки присъствието на малобройна публика.
След няколко дни вече бяха в морето, на борда на лодка, заедно с представители на руското и американското правителство, които надзираваха изваждането.
След едно подготвително гмуркане двамата слязоха долу, за да извадят стоманените сандъци. Използваха горелки, за да ги освободят от пода на самолета, и това напомни на Кърт за рискованото им бягство с Джо.
Той осъзна, че не биха оцелели, ако в останките на стария самолет нямаше бутилка с чист кислород. След като извадиха сандъците от самолета и ги прикрепиха към шамандури, които напълниха с кислород от бутилките си, Кърт се върна вътре и влезе в кабината.
Посегна към металните плочици, които още висяха от скелета на пилота. Дръпна ги леко и изплува от самолета.
Щом се озова на повърхността, той се качи на лодката. Катерина вече се опитваше да пререже ключалката на единия от сандъците.
Ключалката се отчупи и падна на палубата, а Катерина отвори сандъка.
Въпреки че бе добре запечатан, през годините в него се бяха просмукали наноси и вода. Първо видяха само тинеста вода, но Катерина потопи ръка и извади една огърлица от огромни бели перли.
Остави я на палубата и пак бръкна внимателно. Този път извади обсипана с диаманти диадема.
Представителят на руската историческа общност се изправи и пристъпи напред. Взе внимателно диадемата и се усмихна.
– Прелестно! – каза впечатлен той. – Почти невероятно, но вече е безспорно.
Вдигна диадемата и добави:
– Тя е носена от Анастасия, дъщерята на цар Николай Втори. Снимана е с нея през 1915 година. Изчезнала е заедно с други бижута след революцията.
Кърт погледна към него.
– Мислех, че съкровищата на царя са намерени.
– И да, и не – отвърна историкът. – Съкровищата, за които знаехме, че са притежавали, бяха открити отдавна. Всъщност много скъпоценности са били пришити към дрехите им, за да ги скрият от пазачите. Анастасия и сестрите ѝ са били застреляни и намушкани, но не са умрели, защото под дрехите им е имало скъпоценни камъни, които са спрели куршумите.
– Предполагам, че въпросните скъпоценности са у вас, тогава откъде са се взели тези?
– Съкровището на царя е било така голямо, че всъщност никога не е описвано цялото – обясни мъжът. – По политически причини СССР е настоявал, че съкровището е събрано и съхранявано в полза на народа. Руското правителство, което наследи съветското, продължи да поддържа тази заблуда, но много фотографии от онова време показват ценности, които така и не бяха открити. Смятаха се за изгубени. Кой би предположил, че и вашето, и моето правителство са били наясно, че те са тук?
Кърт обмисли думите му. Не го притесняваше, че скъпоценностите се връщат в Русия, само се чудеше защо изобщо са напуснали Москва.
– И как са се озовали тук? – попита той.
– Аз мога да ви кажа това – чу се един несигурен глас.
Кърт се обърна. Докато се бе гмуркал с Катерина, на борда бе дошъл още един човек. Кърт знаеше кой е и дори бе настоял да го открият и да му предложат да присъства.
Сега пристъпи напред и стисна ръката му.
– Представям ви Хъдсън Уолъс – каза той.
Уолъс излезе бавно напред. Сигурно наближаваше деветдесет години, въпреки че все още приличаше на човек, който лесно може да те сложи на място. Носеше ярка червена хавайска риза, къси панталони, обувки с гумени подметки и чорапи до глезените.
Той се вгледа в Катерина и се усмихна до уши.
– С моя помощник-пилот взехме един тип от Сараево – каза той. – Политически беглец на име Тарасов.