– Той е бил престъпник – обади се руснакът, – който е откраднал скъпоценностите и ги е заровил, заедно с още трима войници.
– Точно така – съгласи се Уолъс. – Престъпник за едни, борец за свобода за други. Както и да е, ние го измъкнахме оттам и го доведохме на Санта Мария, където трябваше да заредим и да прескочим локвата. Но започна буря и вашите агенти ни откриха.
Той поклати тъжно глава.
– Тарасов беше прострелян в гърба. Моят помощникпилот, Чарли Симпкинс, също беше убит. Аз бях ранен, но успях да излетя. Имаше буря, два двигателя отказаха, а аз бях загубил много кръв. Изгубих контрол над самолета и паднах в морето. И до днес не знам как съм излязъл.
– Знаеш ли – каза Кърт, – отчасти заради тази история повярвах в цялата тази измама.
Уолъс се засмя и лицето му се сбръчка.
– Онези дни подобни неща се случваха постоянно. Приборите замръзваха, датчиците също, не можеше да разбереш дали падаш, или се издигаш.
– А защо са отказали двигателите? – попита Катерина.
– Аз самият не можех да разбера това. Поддържахме тези бебчета в идеално състояние. Но после се сетих. Цели три дни бе валял проливен дъжд. Заредихме самолета от техните приземни резервоари. Мисля, че сме засмукали доста вода, когато заредихме две хиляди и двеста литра гориво в деня, преди да полетим. Лош късмет, ако питате мен.
Кърт кимна, а Хъдсън погледна към диадемата и огърлицата.
– От шейсет години се чудя какво има в тези сандъци – каза той. – Предполагам, че са пълни догоре.
Катерина му се усмихна мило.
– Ще можете да ги видите в музея.
– Не, благодаря – отвърна старецът. – Дойдох за нещо много по-ценно. – Обърна се към Кърт . – Успяхте ли да ги вземете?
Кърт бръкна в джоба си и извади металните плочки, които бе взел от мъртвия пилот. Уолъс ги погледна с благоговение, сякаш бяха от чисто злато.
– Един флотски екип ще дойде утре – каза Кърт. – Чарли ще бъде погребан в Арлингтън следващата седмица. И аз ще бъда там.
– Вие?
– Вие сте изгубили приятел тук, но в известен смисъл спасихте моя живот и живота на приятеля ми. И двамата ще дойдем на погребението. Дължим ви много повече.
– Много дълъг се оказа пътят му до дома – каза Уолъс. Кърт кимна, така беше.
– Ще се видим там – каза старецът. Усмихна се на Катерина, вирна нос пред руския експерт и се върна в лодката, с която беше дошъл. Отне му само миг да се качи на борда. Взе един венец и го пусна леко по водата.
Три дни по-късно, когато приключиха с изваждането на сандъците и след като прекара четирийсет и осем часа с Катерина, Кърт се върна в Щатите.
Катерина не искаше да го признае, но той имаше странното усещане, че се бе наслаждавала на ролята си на шпионин. Обещаха си да се видят отново някой ден и Кърт се зачуди дали срещата ще е внимателно планирана или просто случайно ще се озоват в епицентъра на нов международен скандал. Така или иначе очакваше я с нетърпение.
Сега вървеше из офисите на НАМПД, които бяха празни през уикенда. Джо му бе оставил съобщение да си върви у дома.
Той последва съвета му и тръгна към своята лодка на река Потомак.
Усети миризма на мариновани пържоли, които се печаха на скарата на палубата на собствената му яхта. Заобиколи към кърмата.
Джо и Пол стояха на палубата над реката, а Гамей се бе излегнала в един шезлонг до тях. Пол като че ли бе поел управлението на барбекюто, на което съскаха четири пържоли.
Джо драскаше нещо на изтриващата се дъска. До него, в ъгъла на масата, имаше бутилка мерло, охладител за бира и някакви туристически брошури.
Гамей прегърна Кърт и каза:
– Добре дошъл у дома!
– Вие нали знаете, че това е моят дом, а не общежитие – отбеляза той.
Те се засмяха и Кърт прелисти брошурите, като отбеляза основната тема.
Джо му подаде леденостудена „Бохемия”, както му бе подал бирата от капитанските запаси на борда на „ Арго”.
Двамата Траут пиеха вино.
– Какво става тук? – попита Кърт, имаше чувството, че се е озовал на тайно събиране.
– Планираме пътешествие – обяви Джо.
– Не прекарахме ли достатъчно време заедно? – пошегува се Кърт. Имаше чувството, че е със семейството си.
– Това ще е ваканция – каза Гамей. – Няма да има гонитби, стрелби, нито експлозии.
– Нима? – Кърт отпи от бирата. – И къде ще ходим?
– Радвам се, че попита – каза Джо и тръгна към бялата дъска, на която бе написал три имена. Пред всяко имаше отметка.
– Вече гласувахме – каза Пол, – но не сме взели решение.
– Значи аз съм решаващият глас – предположи Кърт.
– Точно така – обади се Джо. – И не позволявай на факта, че нееднократно съм ти спасявал живота, да повлияе на избора ти.