Придвижи „Баракуда” напред, докато носът ѝ почти опря в носа на другата подводница. Джо успя да приближи щипците до малката дръжка, но не можеше да я захване. Тинята около тях започна да се вдига, защото Кърт включи ускорителите.
Бяха стигнали до място, където дъното се скосяваше.
Кърт не разбираше какво се случва, но и двете подводници бяха повлечени към пропастта. Той включи главния двигател, блокира ХР-4, и натисна докрай лоста за газта в опит да противостои.
ХР-4 започна да се поклаща и се извъртя от носа на „Баракуда”. Нещо я изтегляше. Пропастта зееше зад тях.
– Сега или никога, Джо!
Джо изсумтя, докато работеше с лостовете. Ръката се протегна и щипците най-сетне се сключиха.
– Хванах я! – обяви Джо.
ХР-4 бе достигнала ръба и вече се преобръщаше; Кърт нямаше избор, освен да остави „Баракуда” да падне за момент. Ако започнеше да ускорява веднага, ръката щеше да се изкриви и да се счупи от този товар.
Плъзнаха се от ръба, носейки се назад – в мрака. Кърт извърна носа на „Баракуда” от ХР-4. Щипката се завъртя, докато не се изпъна и двете подводници започнаха да пропадат една до друга. Кърт започна бавно да подава газ на главния ускорител.
Съвсем бавно „Баракуда” издърпа ХР-4 от края на пропастта, но и двата съда все още не можеха да се измъкнат от хватката на вулкана. Той сякаш ги притегляше към себе си.
„Баракуда” започна да ускорява, а подобната на торпедо ХР-4 се повлече зад нея. Докато Кърт я теглеше и не извъртеше ръката така, че да се счупи, тя вероятно щеше да издържи.
– Все още се снишаваме, вместо да се издигаме – каза Джо. Кърт беше наясно с това, но не можеше да го обясни.
– Може при тях да е проникнала вода – предположи той. Ускорителят работеше почти на пълна мощност. Пропадането се забави и „Баракуда“ започна да набира скоростта, нужна им за изкачването.
Пред тях се показа силует – висока трийсетина метра скална колона, която се издигаше от центъра на вулкана като комин. Според Кърт това вероятно беше изстинала вулканична „запушалка”, когато точно този отдушник на земната жега беше заспал. Проблемът бе обаче, че колоната се намираше на пътя им.
– Да отделя ли резервоарите? – попита Джо.
– Не, ще ги изгубим – отвърна Кърт. Той мина на пълна мощност и бавно вдигна носа. Приближаваха скалната кула ужасно бързо.
– Хайде! – прошепна Кърт.
Имаше чувството, че скалата ги привлича като черна дупка. А и с допълнителната тежест, която теглеха, те като че ли не бяха способни да се издигат с по-висока от минималната скорост.
– Издигай се, по дяволите! – изръмжа Кърт.
Насочваха се право към колоната, като самолет, устремен към планина. Цялата светлина от повърхността беше прерязана от сянката на скалата. Подводниците се издигаха, но не беше достатъчно бързо. Всеки момент щяха да се ударят в нея.
– Хайде! – прошепна Кърт.
– Кърт? – повика го Джо, като стискаше лоста за баласта.
– Хайде, проклет…
Внезапно отново видяха светлината и в последната секунда се озоваха над колоната. Кърт изравни подводницата и увеличи скоростта.
– Май ожулихме боята – промърмори той. Зад него Джо въздъхна с облекчение.
– Виж магнитометъра!
Кърт не го чуваше.
– Сочи към кърмата, точно към върха на колоната. Там има някакво силно магнитно поле.
В друг момент Кърт би сметнал това за интересно, но пред него, осветена от ярките жълто-зелени светлини, се разкри невероятна гледка. От океанското дъно се издигаше като самотно дърво без клони мачтата на огромен кораб. Отвъд него лежеше по-малък риболовен съд, а точно вляво имаше нещо, което явно е било корпус на малък товарен кораб.
– Джо, виждаш ли това? – попита Кърт.
Джо се обърна да погледне, а Кърт преведе „Баракуда” точно над трите съда. Тогава двамата видяха още товарни кораби, подобни на старите „ Либърти”, с ръждясали корпуси, покрити с тънък слой водорасли и налепи. Навсякъде около тях бе осеяно с правоъгълни контейнери, сякаш се бяха изсипали безредно от някой кораб.
Кърт видя крилото на малък самолет и четири-пет по-неопределими обекта, които също бяха някакви машини.
– Какво е това място? – зачуди се Кърт.
– Прилича на гробище за кораби – отвърна Джо.
– Какво правят тук? Джо поклати глава.
– Нямам представа.
Минаха над останките и лека-полека стигнаха до чисто океанско дъно – покрито само от наноси и утайка, с малко растителност и тук-там по някой корал.
Кърт искаше да се върне, но знаеше, че има много по-важна среща на повърхността, затова обърна носа на „Баракуда” нагоре. Дъното постепенно започна да се отдалечава.