Капитан Хайнрих Нордгрюн стоеше в климатизирания мостик и не откъсваше очи от екрана на радара. Времето беше добро, а движението оскъдно.
Пред тях нямаше кораби, а зад тях – само един. Супертанкер на петнайсетина километра. Това бяха най-големите кораби по вода, по-големи дори от американските самолетоносачи, твърде големи, за да бъдат използвани в Панамския или Суецкия канал, и често имаха водоизместимост петстотин хиляди тона, когато бяха максимално натоварени. Найвероятно корабът зад тях беше празен, ако се съдеше по скоростта, която развиваше.
Нордгрюн се бе опитал да поздрави танкера. Обичаше да знае с кого дели морето, особено в спорни води. Тук, покрай бреговете на Западна Африка, нещата не бяха така рисковани, както от другата страна на континента, близо до Сомалия.
Но той все пак винаги проверяваше непознатите кораби и се интересуваше какво са научили или какво са чули. Този кораб не бе отговорил, но това не беше изненадващо. Някои екипажи бяха разговорливи, други – не.
Капитанът пропъди танкера от мислите си и погледна към прозорците пред себе си. Нощта беше спокойна – идеална за плаване.
– Ускори до дванайсет възела – нареди той.
Кормчията, филипинец на име Исагани Талан, отговори:
– Тъй вярно, сър!
Такъв беше светът сега за търговския морски капитан Нордгрюн, норвежец, който командваше регистриран на Бахамите кораб, собственост на японска компания и с екипаж предимно от филипински моряци. За да затвърдят търговския статут на своето пътуване, те пренасяха африкански товар от минерали за една фабрика в Китай.
За външен човек вероятно това би изглеждало лудост, но единственото, което имаше значение, бе играчите да знаят ролите си. Нордгрюн плаваше с Талан от две години и му вярваше безрезервно.
Вибрацията на кораба се промени, когато двигателите откликнаха на заповедта. Нордгрюн се извърна от радара към монитора пред себе си. Беше плосък, монтиран върху блок, който приличаше на едновремешните навигационни карти, но всъщност беше сензорен екран с висока резолюция и показваше водите около тях, позицията на кораба, курса и скоростта.
Отдалече всичко изглеждаше наред, но щом увеличи изображението с едно докосване на екрана, Нордгрюн видя, че южно течение ги е отклонило с около петстотин метра от курса.
Това не е проблем, помисли си той. Но щом може да е перфектно, защо да не е?
– Два градуса ляво на борд.
Талан бе застанал пред Нордгрюн, до контролното табло на кораба. Мостикът по нищо не приличаше на мостик на класически кораб. Нямаше го големия рул и никой не го въртеше насам-натам, за да промени курса. Нямаше го и телеграфа, както и тежкия месингов лост, който предаваше заповедите за смяна на скоростта към машинното.
Талан седеше във високо, подобно на трон кресло пред монитора на компютър. Сега рулят се бе превърнал в малка метална главина, а лостът бе заместен от ръчка с размерите на скоростен лост на автомобил.
Щом Талан въведе промените, към кормилния контрол и машинното на кърмата бяха предадени електронни сигнали. Курсът бе променен така леко, че не можеше да се почувства или забележи визуално, но капитанът го виждаше на монитора си. След няколко минути корабът се върна в правилния курс и се установи на новозададената скорост.
Доволен, Нордгрюн вдигна поглед.
– Дръж така! – нареди той. – Дали са ни такова добро оборудване, нека го използваме.
– Слушам, сър! – отвърна Талан.
Сега, когато корабът бе върнат на курса, Нордгрюн погледна часовника. Минаваше десет вечерта местно време, третата смяна бе поела вахтата. Уверен, че корабът е в добри ръце, той погледна към първия офицер и каза:
– Целият е твой!
После наведе глава, за да провери за последно позицията на танкера, който ги следваше. Явно бяха забелязали промяната в курса на „Кинджара Мару” и колкото и да е странно – също бяха ускорили до 12 възела.
– Да не видят нещо – измърмори капитанът и се отправи към вратата.
Като излезе навън се отправи към кърмата, присвивайки очи в сумрака. Различаваше светлините на кораба, който ги следваше. Странни светлини. Синьо-бели, като фаровете на модерен луксозен автомобил.
Не беше виждал такива. Корабните светлини винаги бяха жълтеникави или бели, като на крушките с нажежена жичка или на флуоресцентните. Но пък преди години беше немислимо да видиш и кораб, управляван от компютър.
Капитанът тръгна по стълбището и затвори капака. Докато слизаше към каютата си, той ускори крачка. За разлика от преди, сега на офицерите им се разрешаваше да вземат семейството си на борда. Съпругата му го чакаше долу. Бяха женени от две години, но за първи път го придружаваше по море. Щеше да пътува с него до Кайро, откъдето щеше да лети обратно към дома. „Кинджара Мару” пък щеше да продължи през Суецкия канал.