Е, бях понесъл всичко, което можех от Мандрейк. Беше време да му го кажа. Като отказах да се върна с дяволчето, принуждавах магьосника да ме повика официално, което несъмнено щеше да боли, но поне означаваше, че вероятно щеше да ме удостои с вниманието си за пет минути.
Дяволчето бе заминало преди часове. В миналото господарят ми би реагирал бързо, но забавянето беше характерно за новото му безумие. Пригладих назад дългата тъмна коса на Кити Джоунс и отправих поглед към малкия земеделски град. Няколко обикновени хора се бяха събрали около разрушената поща и се бяха впуснали в пламенно обсъждане. Устояваха на усилията на един самотен полицай да ги накара да се върнат по домовете си. Нямаше съмнение: хората ставаха неспокойни.
Което отново насочи мислите ми към Кити. Въпреки свидетелствата за обратното, тя не бе умряла в битката с голема преди три години. Вместо това, след като бе действала с необикновено себеотрицание и смелост, за да спаси безполезната кожа на Мандрейк, тайно се бе измъкнала. Срещата ни бе кратка, но стимулираща: пламенното й противопоставяне на несправедливостта ми напомни на някой друг, когото бях познавал преди много време.
Част от мен се надяваше, че Кити си бе купила еднопосочен билет за някое далечно и безопасно място и бе отворила кафене на плажа или нещо подобно, далеч от проблемите. Но дълбоко в себе си знаех, че е наблизо и работеше против магьосниците. Този факт ми се понрави, въпреки че тя не изпитваше любов към джиновете.
Каквото и да правеше, надявах се, че стоеше далеч от неприятности.
4
Демонът видя Кити в момента, в който тя помръдна. В набитата безформена глава се отвори широка паст; двойни редове зъби се спуснаха отгоре и се издигнаха от долната челюст. Той щракна със зъби чудновато, издавайки звук като от хиляди ножици, режещи в пълен синхрон. От всяка страна на черепа се раздвижиха гънки сиво-зелена плът, разкривайки две златисти очи, които проблеснаха когато се обърнаха към нея.
Кити не повтори грешката си. Остана като замръзнала, само на метър и осемдесет от приведената, сумтяща глава и задържа дъха си.
Демонът остърга с крак пода, оставяйки по плочките пет дълбоки резки от ноктите си. Дълбоко от гърлото му излезе тих, напевен звук. Преценяваше я, тя знаеше, че прави точно това, оценяваше силата й, обмисляше дали да нападне. В последните мигове на кризата мозъкът й поемаше много неуместни подробности от външния му вид: петната сива козина около ставите, лъскавите метални люспи върху торса, ръцете с прекалено много пръсти и прекалено малко кости. Собствените й крайници се тресяха; ръцете й потрепваха сякаш я подтикваха да побегне, но тя се изправи срещу страха си и го победи.
Тогава се чу глас: сладък и женствен, питащ с любопитство.
— Няма ли да бягаш, скъпа? Аз мога само да подскачам с тези недодялани крака. Ах, колко съм бавна! Пробвай се. Човек никога не знае — може и да избягаш. — Гласът беше толкова нежен, че на Кити й трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че идваше от ужасната уста. Говореше демонът. Тя поклати глава сковано.
Демонът изви шестте си пръста в неразбираем жест.
— Тогава поне пристъпи към мен — рече сладкият глас. — Това би ми спестило мъчението да докуцам до теб на тези мои недодялани крака. Ах, колко ме боли! Цялото ми същество трепери от гравитацията на вашата сурова, жестока земя.
Кити отново поклати глава, този път по-бавно. Демонът въздъхна, сведе глава сякаш беше сломен и разочарован.
— Скъпа моя, у теб няма никаква вежливост. Чудя се дали същността ми няма да протестира, ако те изям. Аз съм мъченик на лошото храносмилане… — Главата се повдигна, очите проблеснаха, зъбите щракнаха като хиляди ножици. — Ще поема риска.
Без забавяне ставите на краката се свиха и отскочиха, челюстите се разтвориха широко, широко, широко; пръстите се свиха. Кити отстъпи и изпищя.
От пода се издигна стена от сребърни парчета, тънки като рапири, които прободоха демона в скока му. Проблясък, дъжд от искри и тялото му избухна в лилави пламъци. За част от секундата увисна във въздуха, потръпна, изпусна един-единствен облак дим, после плавно се понесе към пода, леко като горяща хартия. Тих глас, тъжен и обиден, прошепна:
— Ех и аз… — Сега вече бе просто черупка, която падна и скоро се превърна в пепел.
Мускулите на Кити бяха сковани и тя бе зяпнала от ужас. С голямо усилие успя да си затвори устата и да примигне веднъж-дваж. Прокара треперещата си ръка през косата.