— Велики Боже — рече господарят й от другата пентаграма в противоположния край на стаята. — Това не го очаквах. Но глупостта на тези създания е безгранична. Помети бъркотията, скъпа Лизи, и можем да обсъдим тази процедура. Трябва да си много горда от успеха си.
Сковано, все още взряна в нищото, Кити едва успя да кимне. Пристъпи с изтръпнали крака извън кръга и отиде да вземе метлата.
— Е, ти си умно момиче, това е сигурно.
Господарят й седеше на канапето близо до прозореца и отпиваше от чашата от китайски порцелан.
— А и правиш добър чай, което е благодат в ден като този.
Дъждът биеше по прозорците и се стичаше напосоки по улиците. Вятърът виеше по входовете на къщата. Кити вдигна краката си от течението по пода и сръбна от силния кафяв чай в чашата си.
Старецът избърса уста с опакото на ръката си.
— Да, много задоволително призоваване. Никак не беше зле. И най-интересното за мен — кой би помислил, че истинската форма на един сукубус изглежда така! Боже! А сега, Лизи, забеляза ли как малко сбърка последната Ограничаваща дума, точно в края? Не достатъчно, за да бъде разрушена предпазната стена, но създанието се окуражи и реши да си пробва късмета. За щастие всичко останало, което направи, беше перфектно.
Кити все още се тресеше. Облегна се назад на възглавниците на старото канапе.
— Ако бях… направила други грешки, сър — заекна тя, — какво щеше…?
— О, Боже — не бих се тревожил за това. Не го направи и само това има значение. Вземи си шоколад, подобрява храносмилането. — Той посочи чинията между тях. — Мисля, че успокоява стомаха.
Тя си взе бисквитка и я топна в чая си.
— Но защо ме нападна? — каза тя намръщено. — Със сигурност е знаела, че защитите на пентаграмата ще се включат.
Господарят й се изсмя тихо.
— Кой може да каже? Вероятно се е надявала да стъпиш извън кръга при скока й: това моментално би разрушило затвора й и би й позволило да те погълне. Забележи, че вече бе опитала две детински стратегии да те убеди да излезеш от пентаграмата. Хм, това не беше женски джин на ниво. Но може би се е изморила от оковите си; може би просто е искала да умре. — Той огледа замислено утайката на дъното на чашата си. — Кой може да каже? Знаем толкова малко за демоните, за това, което ги движи. Трудно е да ги проумееш. Има ли още чай?
Кити погледна.
— Не. Ще направя още.
— Да, ако обичаш, скъпа Лизи, моля те. На излизане може да ми подадеш онова копие на Трисмегистус. Той има някои интересни записки за сукубусите, ако си спомням правилно.
Леденият въздух я прободе, когато излезе в коридора и закрачи тежко към кухнята. Там, навеждайки се близо до синия газен пламък, съскащ под чайника, самообладанието й най-после не издържа. Започна да трепери — силни, разтърсващи тялото пристъпи, които я накараха да сграбчи работната маса за опора.
Затвори очи. Разтворените челюсти на демона се спускаха право към нея. Бързо ги отвори отново.
До мивката имаше хартиена торба с плодове. Механично си взе една ябълка и я изяде, гълтайки трескаво, на големи, груби парчета. Взе си още една и я изяде този път по-бавно, взирайки се невиждащо в стената.
Треперенето й се успокои. Чайникът засвири. Якоб беше прав, помисли си тя, докато плакнеше чашата си под ледената струя вода. Аз съм идиот. Само един глупак би направил такова нещо. Само един глупак.
Но и един глупак би могъл да има късмет. И досега, в продължение на три дълги години, късметът й не бе я подвел.
От деня, когато нейната смърт бе докладвана и приета, а властите бяха запечатали досието й с парче горещ, черен восък, Кити нито веднъж не беше напускала Лондон. Въпреки че нейният добър приятел Якоб Хирнек, който беше в безопасност при роднини в Брюж и работеше като бижутер, всяка седмица й изпращаше умолителни писма да отиде да живее с него. Независимо от това, че неговото семейство я подтикваше, през тайните им, нередовни срещи да напусне опасностите на града и да започне живота си на чисто. Независимо от това, че здравият разум направо крещеше, че не би могла да свърши нищо полезно самичка. Нищо не успя да разубеди Кити и тя остана в Лондон.
Може би все още беше инатлива, но сега към старото й безразсъдство се прибави предпазливостта. Всичко, от външния й вид до ежедневните действия, бе внимателно преценено с цел да се избегне подозрението на властите. Това бе жизненоважно, понеже за Кити Джоунс дори самото съществуване бе престъпление. За да се прикрие от очите на малкото хора, които я познаваха, тя подстрига тъмната си коса и я носеше на опашка под шапката си. Държеше изкъсо променливите си настроения независимо от провокациите; направи всичко възможно да изглежда безлична, с каменно лице, нищо повече от още един човек в тълпата.