Горе, на покрива на въртележката, Нуда се клатеше насам-натам, малко раздразнен.
— Какво е това нахлуване? Кой ни напада?
Прелетях нахално близо до него.
— Бартимеус! — извиках. — Помниш ли ме?
Изведнъж се извихме нагоре към купола. Тялото на Рупърт Девъро се бе издигнало да ни пресрещне — от ръцете му извираше син огън. Появи се мисъл на Натаниел.
ТОВА ли ти беше провокацията? „Помниш ли ме?“ Аз можех да се справя по-добре.
Не мога да провокирам както трябва, когато съм… концентриран върху нещо друго.
Бяхме се издигнали почти до стъкления таван; видяхме спокойно проблясващите далечни звезди. После ни спуснах вертикално, като камък. Спазъмът на Девъро разби стъклото отгоре и описа дъга в нощта. Натаниел стреля с Жезъла: удари краката на Девъро и ги подпали. Падайки и махайки с ръце, той описа спирала надолу сред струя дим, заби се в тайнствената гадателска палатка и избухна в разноцветни пламъци.
Къде е Лайм? помисли Натаниел. Не го виждам.
Не знам. Гледай Нуда. Сега той ни е проблемът.
Не знам дали подтикнат от блестящото ми остроумие или просто от неудоволствието да види останките от армията си изклана, но сега Нуда изведнъж се напрегна. От гърба му изригнаха огромни, зелени крила. Първо бавно, мъчещ се заради недостатъците на гротескната си асиметричност, той залитна към ръба на покрива на въртележката, поколеба се като новоизлюпено пиле преди първия си полет, после тръгна. Могъщите крила махнаха веднъж — твърде късно. Вече бе паднал на земята с разперени крила.
Давай, казах. Давай СЕГА.
Паднахме колкото можах по-бързо. Челюстта на Натаниел изтрака здраво заради скоростта на спускането. Докато пикирахме, Натаниел отпусна ограниченията на създанията в Жезъла и го отвори толкова, колкото смееше. Енергиите им изригнаха и се стрелнаха върху гърчещото се тяло като цвете от светлина.
Продължавай, казах. Продължавай. Не оставяй нищо на случайността.
Знам. Това правя.
Спускането ни постепенно се забави. Увиснахме във въздуха. Долу бушуваше млечнобял огнен ад: Нуда и въртележката бяха точно в средата му. Жегата извираше навън, напукваше близките стъкла, изгаряше въздуха около нас. Издигнах малък Щит, за да отклоня част от силата. Вибрациите на Жезъла се засилваха, придвижваха се нагоре по ръката ни и се тресяха в черепа ни.
Как смяташ? помисли момчето. Достатъчно ли е?
Трябва да е… Не, играй на сигурно. Дай още малко.
Няма да го удържа… Ах!
Бях видял как сянката се издига, усетила движението във въздуха. Бях ни отхвърлил настрани, но Детонацията ни удари, натроши Щита ми и ни уцели отстрани, точно докато се извъртахме. Момчето извика и аз извиках заедно с него — за пръв път в живота си споделях човешка болка. Нещо в чувството — може би тъпата неподвижност на плътта, това че просто седеше там, приемайки раната — накара през същността ми да преминат вълни на паника. Главата на момчето се люлееше на ръба на безсъзнанието. Пръстите му се отпуснаха около Жезъла; енергиите се прибраха. Сграбчих го по-здраво, завъртях го, запратих яростна бяла светлина под купола и прерязах преследващото ни тяло на Руфъс Лайм. Половинките паднаха разделени на земята. Запечатах внимателно Жезъла. Приземихме се нескопосано сред група палми и саксийни растения.
Момчето бе заето с това да припада. Очите ни се затваряха. Отворих ги насила и накарах същността ми да запищи в ушите му.
СЪБУДИ СЕ.
Размърда се.
Едната ми страна…
Не я гледай. Добре сме.
А Нуда?
Ами… това не е много добре.
През откритото пространство, оттатък множеството пръснати маси за пикник и кошчета за боклук, земята бе нацепена, издълбана. Там, където някога децата се бяха возили на въртележката, имаше един димящ кратер. А в този дим нещо голямо и безформено ревеше, залиташе и викаше името ми.
— Бартимеус! Заповядвам ти, ела тук! Трябва да те накажа за нахалството ти!
Вече изобщо не изглеждаше като човек.
— Виждаш ли как силата ми нараства, Бартимеус, въпреки болката! Виждаш ли как отхвърлям тази жалка дрешка от плът!
Бартимеус… едната ми страна… не я усещам.
Добре е. Не се тревожи за това.
Криеш нещо… Тази мисъл — каква беше?