Нищо. Мислех си, че трябва да станем и да се махаме.
— Къде си, Бартимеус? — викаше силният глас. — Ще те добавя към себе си. Това е чест!
Страната ми е изтръпнала… не мога.
Спокойно. Ще видя дали мога да ни отлетя оттук.
Не, чакай. Ами Нуда?
Той е голямо момче; може да лети и сам, ако иска. А сега…
Не можем, Бартимеус. Не и ако той е…
Той остава. Ние тръгваме.
НЕ.
Опитах се да напрегна енергиите си, за да полетя, но момчето се съпротивляваше активно — мускулите се напрегнаха, волята му се бореше с моята. Станахме наполовина, рухнахме назад сред папратите и останахме облегнати на едно дърво. В това имаше едно предимство: така бяхме скрити от многото очи на Нуда, който сега представляваше една клекнала чернилка, катереща се по ръба на кратера.
Натаниел, идиот такъв! Остави ме да поема контрола.
Няма никакъв смисъл.
Ти, какво…?
Там ли е? Прочетох ти мисълта. Току-що.
О… това ли? Виж, аз не съм лекар. Забрави. Може да греша.
Но не грешиш, нали? Поне веднъж ми кажи истината.
Чу се тайнствено шумолене сред листата. Обърнах главата ни, благодарен за възможността да сменя темата на разговора.
— Ето кой ще ни развесели — рекох бодро. — Кити е тук.
Косата й беше сплъстена и разрошена. Едната страна на лицето й бе одраскана. Но Натаниел изпита облекчение да види, че като цяло й нямаше нищо. За пореден път облекчението му се прояви като гняв.
— Какво правиш отново тук? — изсъска той. — Махай се.
Намръщване.
— Изведохме хората — прошепна тя. — И не беше лека задача. Виж какво ми направи един от тях. — Тя посочи драскотината. — Хубава благодарност. Както и да е, трябваше да се върна да видя как се… справяте… — Очите й се сведоха към страната на Натаниел и се разшириха. — Какво по дяволите…?
— Според Бартимеус — каза Натаниел иронично — няма нищо тревожно.
Тя се наведе по-близо.
— О, Боже. Можеш ли да ходиш? Трябва да те измъкнем.
— Още не. — След първоначалната болка изтръпването бързо се бе разпространило. Чувстваше се леко замаян, но ако стоеше неподвижен, облегнат на дървото, неудобството беше минимално. Съзнанието му бе ясно или поне щеше да бъде, ако джинът не му се бъркаше в мислите, опитвайки се да блокира мисълта за нараняването и да влияе на решенията му. Заговори бързо.
— Кити, нападението с Жезъла се провали. Онова нещо е прекалено силно. Пробвах с максималната контролируема сила, но не беше достатъчно. Нуда погълна енергията.
— Добре тогава. — Тя прехапа устни. — Измъкваме те. После отново го обмисляме.
— Бартимеус — каза той, — какво ще стане, ако сега оставим Нуда? Говори честно.
Отговорът на джина бе забавен от страхотен трясък и раздиращ звук някъде иззад тях.
— С времето — рече Бартимеус, говорейки през устата на Натаниел — Нуда ще се отегчи от разнообразните удоволствия на изложбата „Един свят“. Ще обърне поглед към останалата част от Лондон. Ще се храни с хората и така ще увеличава размера и силата си. Нарастването му още повече ще засили глада, докато или градът бъде опустошен, или той се пръсне. Така достатъчно честно ли е?
— Кити — каза Натаниел, — трябва да спра демона сега.
— Но не можеш. Току-що го каза. Дори на пълна мощност Жезълът не успя.
— Казах с максималната контролируема сила. Има един начин да се извлече повече енергия от него и това е като се премахнат защитите на Гладстон — заклинанията, които обвързват Жезъла. Цялата — не, почакай, остави ме да довърша — цялата му сила ще бъде освободена с един разрушителен замах. — Той й се усмихна. — Мисля, че това ще спре Нуда.
Момичето поклати глава.
— Не се връзвам. Кой ще гарантира, че това няма просто да го направи по-силен? Бартимеус, не можеш ли…?
— Има още един фактор, който трябва да се вземе предвид в уравнението — рече Натаниел. С известно усилие той вдигна Жезъла и посочи покрива. — От какво е направена тази сграда?
— От стъкло.
— И…
— Ах — веднага се намеси гласът на джина. — Знаеш ли, колкото и да не ми се иска да го кажа, той може и да има право.
— Желязо — каза Натаниел. — Желязо. А Нуда, понеже е дух, не е защитен от него. Ако Жезълът се счупи и всичко се срине върху него… Какво мислиш, Бартимеус?
— Може и да проработи. Но има един малък проблем.
Кити изкриви лице.
— Точно така. Как ще счупиш Жезъла без да бъдеш наранен? Ами падането на покрива?