Натаниел се протегна. Усещаше врата си студен и скован.
— Остави това на мен. Ще се оправим.
Тя го погледна.
— Добре… Чудесно. Тогава ще участвам и аз.
— Не, няма. Защитните Щитове на Бартимеус няма да се разпрострат и над теб. Нали така, Бартимеус?
— Ъъъ… не.
— Ще се справим — повтори отново Натаниел. Мислите му леко се отклониха; усети как джинът го подтиква. — Виж — каза той, — обут съм с бързоходни ботуши. Ще те настигнем. Просто се измъквай веднага и не спирай да бягаш.
— Натаниел…
— Най-добре тръгвай, Кити. Скоро Нуда ще излезе от двореца и възможността няма да я има.
Кити тропна с крак.
— Няма начин. Няма да позволя това.
Неподчинението й го постопли. Той й се ухили.
— Слушай — аз съм магьосникът. Ти си обикновената. Аз съм този, който ти нарежда, нали помниш?
Тя се начумери.
— Сигурен ли си, че ще можеш да използваш тези ботуши?
— Разбира се. Няма проблем.
— Значи ще ви видя и двамата отвън? Обещавате ли?
— Да.
— Да. Сега върви.
Тя се обърна бавно и неохотно. После се върна обратно към него и посегна към врата си.
— Амулетът! Той ще те пази! — Тя му го подаде. Талисманът се въртеше на верижката си. Нефритеният камък проблесна меко.
Натаниел усети огромна умора.
— Не. Това изобщо няма да ми помогне.
В краищата на очите й проблеснаха малки светлинки.
— Защо — защо не?
— Защото — намеси се гласът на Бартимеус — е прекалено мощен талисман. Може да погълне твърде много от енергията на Жезъла и така да позволи на Нуда да избяга. Най-доброто, което можеш да направиш, е да го вземеш, да си го сложиш и да тръгнеш веднага.
Гласът му прокънтя глухо в главата на Натаниел.
Какво ще кажеш?
Не беше лошо.
Той погледна Кити. Тя бе застинала с протегнатия Амулет в ръка. Очите й гледаха изпитателно лицето на Натаниел. Той видя как аурата й грееше навсякъде около тях, откроявайки чисто и ясно всеки детайл — кората на дървото, жилките на листата, камъните и тревата около краката им. Почувства се окъпан от нея. Умората му изчезна.
Отблъсна се от дървото и тупна Жезъла в земята. Той светна като жив.
— Ще се видим по-късно, Кити — рече той.
Тя сложи Амулета на врата си и се усмихна.
— Ще се видим. С теб също, Бартимеус.
— Довиждане.
После тя тръгна сред дърветата, отдалечавайки се към източния вход, а Натаниел се обърна в другата посока, усещайки как енергията на джина подпомага неговата. Обърна се, за да огледа празното пространство където самотно се влачеше чудовището, което трошеше, късаше и викаше за храна.
Как мислиш, Бартимеус? Да се пробваме ли?
Предполагам, че можем. Нямаме нищо по-добро.
Точно така.
Кити бе почти до изхода, когато чу зад нея да се издига звукът на един глас с повелителен тон. Ревът, който демонът нададе в отговор, разтърси чакъла по пътеката и накара стъклените плоскости на купола да затреперят. В следващия момент тя бутна вратата навън и излезе в студената нощ.
Краката й се тресяха от напрежението; ръцете й бяха слаби и безсилни като в сън. Слезе надолу по стълбите и мина през декоративната градина, препъвайки се в прекопаната земя. Зави бързо покрай ниските живи плетове, докато не стигна до широкото открито пространство на парка.
Светлината от големия Стъклен дворец осветяваше гърба й; виждаше как сянката й се простира пред нея върху тревата. По-далече, по-далече… ако можеше да се измъкне от светлините, в мрака може би щеше да си почине. Насилваше се да върви, но постоянно забавяше скорост, понеже дишането й ставаше все по-плитко, а мускулите й все по-измъчени, докато накрая, въпреки яростта и отчаянието си, тя спря изтощено.
В същия момент усети шум, тъп, глух звук, който сякаш се погълна сам, силен и заглъхващ едновременно. Тревата, на която стоеше, се надигна и се спусна с трепет, който се разнесе в тъмното като вълна. Кити се обърна към Стъкления дворец и се свлече на колене; точно навреме, за да види как оранжевото му сияние бе погълнато от заслепяващо кълбо белота, което се изду нагоре и навън, през границите на купола, разбивайки всеки един стъклен панел, така че парчетата изригнаха в нощта. Белотата скри двореца; разля се през декоративните градини, прекоси останалото пространство и обгърна Кити, събаряйки я назад със силата си. Амулетът на Самарканд падна тежко върху лицето й. Видя го смътно как сияе, засмуквайки бушуващите енергии. Навсякъде около нея имаше страховити пориви. Навсякъде около нея тревата гореше.
После, също толкова внезапно, блъскането спря, въздухът стана студен и неподвижен.