В центъра на зоната останките от двореца се издигаха на преплетена тъмна купчина на фона на есенната светлина. Подаваха се няколко железни шипа; повечето бяха свързани в сложна тъкан, като гигантски къпини — задръстващи и непреодолими. Ниско над тях висяха магически пари — неподвижни, сякаш слели се със земята. Кити се закашля от парливия им мирис.
Остана там смълчана известно време.
— Толкова за обещанията ви — рече тя накрая.
От руините не последва отговор. Нищо не помръдна. Кити не остана повече. С бавни стъпки се върна в живия свят.
В един часа, когато Съветът прекъсна за обедна почивка, госпожица Пайпър тръгна да търси Кити. Откри я седнала самичка в библиотеката на министерството, прелистваща един атлас от време на време и загледана в нищото.
Магьосницата се стовари срещу нея с ядосано лице.
— Тези делегати са направо невъзможни — извика тя. — Невъзможни! Не са доволни от форсирането на нещата в Америка. Чрез тактика, равносилна на изнудване, току-що ме информираха, че сега възразяват срещу това да използваме дяволчета за наблюдение на пристанищата. Въпреки че това очевидно е в национален интерес! Казват, че това „нарушава правата на работниците там“, каквото и да означава това. — Тя леко се нацупи. — Това е просташко позьорство! Господин Бътън току-що ги замери с кифличка.
Кити сви рамене.
— Сигурността е важна, но такова е и доверието на хората. Шпиони, наблюдателни сфери — всичко това ще трябва да се промени. А що се отнася до пристанищата, просто ще трябва да победите в спора с тях, предполагам.
— Сигурна ли си, че не можем да те убедим да участваш? — попита госпожица Пайпър. — Би била идеалният посредник между нас и… по-крайните групировки.
— Съжалявам — каза Кити. — Изморена съм. Само ще се вбеся. И още преди да падне нощта ще ме изпратите в Тауър.
— Не смятам така! — Госпожица Пайпър сякаш изведнъж се замисли. — Обаче, някои от онези делегати… Идеята е изкушаваща… — Тя разтръска глава. — Какви ги говоря? И така, госпожице Джоунс, виждам, че сте отворили атлас. Това показателно ли е за плановете ви?
— Не знам — каза Кити бавно. — Мисля, че може би, след като нещата малко се поуспокоят на Континента, ще замина в чужбина за известно време. Трябва да посетя един приятел в Брюж, а след това ми се иска да попътувам малко, да видя света. Надявам се това да ми помогне да си възвърна здравето. — Тя присви устни и погледна към прозореца. — Вероятно ще отида в Египет. Чувала съм много за него. Не знам. Зависи…
— Няма ли да искате да продължите магическите си проучвания тук? Господин Бътън изразява високо мнение за заложбите ви, а и ние страдаме от очевидна липса на таланти в правителството. Можем да ви препоръчаме някои учители.
Кити затвори атласа; в светлината се издигнаха и понесоха спирали от прах.
— Много сте мила, но тази врата е затворена за мен. Проучванията ми винаги са били насочени към призоваването на един определен… — Тя спря. — Имах една определена цел. И преди две нощи Натаниел я постигна вместо мен. Честно казано, просто не знам как бих могла да продължа оттук нататък.
В стаята настъпи тишина. Госпожица Пайпър си погледна бързо часовника и извика тихо.
— Почивката почти свърши! Трябва да тръгвам. Един господ знае дали можем да постигнем някакъв напредък този следобед. — Тя въздъхна тежко, докато ставаше. — Госпожице Джоунс, само след една сутрин съм на път да удуша цялата делегация на обикновените граждани. Само след една сутрин! Перспективите едва ли могат да бъдат по-лоши. Наистина не вярвам, че изобщо ще можем да си сътрудничим.
Кити се усмихна и се облегна на стола си.
— Продължавайте да се опитвате — каза тя. — Постижимо е. Не е лесно, но е постижимо. Ще се изненадате какво ще успеете да постигнете.
38
Умирането беше лесната част. Главният ни проблем бе да привлечем вниманието на Нуда.
Стояхме двамата в нашето едничко тяло, точно под средния купол. Тук трябваше да го примамим, в епицентъра, на мястото с най-много желязо. Но Нуда беше прекалено голям, прекалено шумен, прекалено объркан и разстроен, за да бъде подмамен лесно. Кандилкаше се напред-назад върху бъркотията си от крайници, тъпчеше маси и детски катерушки и тикаше напосоки дървета в зейналата си паст. Вършеше тази сериозна работа с възхитителна отдаденост и нито едно от очите му не беше обърнато към нас.
За летене вече не можеше да става и дума. Дори подскачането би било прекалено. Повечето от останалата ми енергия отиваше да поддържам момчето изправено. Ако го оставех сам, щеше да рухне на пода.