— Ехо?
— Да, да, влез! — неясно прокънтя приглушен глас. — Побързай, ако обичаш. Малко съм затруднен.
Кити тръгна по коридора и влезе в съседната стая, в която нищо не се виждаше заради прашните пердета дръпнати пред прозорците. Там откри един мърдащ ботуш, подаващ се изпод колосална купчина паднали книги. Продължавайки по-нататък тя откри главата и шията на един възрастен джентълмен, напразно борещ се да се освободи. Без да се бави, Кити се зае да разчисти струпаните книги и след няколко минути господин Бътън бе настанен в един стол, малко понамачкан и много задъхан.
— Благодаря ти, скъпа. Би ли ми подала ръжена? Използвах го да измъкна една книга, която, опасявам се, причини всичките неприятности.
Кити измъкна един дълъг ръжен измежду книгите и го подаде на магьосника. Той беше дребен, крехък мъж, със светли очи, слабо лице и рошава, права сива коса, която падаше ниско на челото му. Носеше карирана риза без вратовръзка, кърпена зелена жилетка и намачкани, мръсни сиви панталони. Единият крачол липсваше; беше прегънат и зашит точно под тялото му.
Нещо във външния му вид я безпокоеше… Отне й секунда да осъзнае, че никога не бе виждала толкова небрежно облечен магьосник.
— Просто се опитвах да се добера до един том на Гибън — каза господин Бътън, — който видях на дъното на една купчина. Не внимавах и изгубих равновесие. Последва такава лавина! Не можеш да си представиш колко е трудно да намериш каквото и да е на това място.
Кити се огледа. Из цялата стая от стария килим като сталагмити се издигаха неизброими купища книги. Много от тези колони бяха високи колкото нея; други наполовина се бяха прекатурили една върху друга и така бяха оформили несигурни, покрити с прах арки. Имаше натрупани книги и на масата, както и в един кухненски шкаф. Купчините книги продължаваха в невъобразими количества през отворената врата навътре в една странична стая. Оставаха свободни само няколко тесни пътечки, които свързваха прозорците с две сбутани пред камината и вратата към коридора канапета.
— Мисля, че ви разбирам — каза тя. — Както и да е, ето още нещо в допълнение към проблема ви. — Тя вдигна пакета. — Изпраща го Хирнек.
Очите на стареца заблестяха.
— Добре! Добре! Това трябва да е моето копие на Апокрифите на Птолемей, току-що подвързано в телешка кожа. Карел Хирнек е истинско чудо. Скъпа моя, ти ощастливи деня ми! Настоявам да останеш за един чай.
За половин час Кити научи три неща: че старецът е приказлив и непринуден, че има чудесен чай и кейк с подправки и че необходимостта му от асистент го притискаше неудържимо.
— Последният ми помощник ме напусна преди две седмици — рече той като въздъхна тежко. — Отиде да се бие за Британия. Опитах се да го разубедя, разбира се, но сърцето го теглеше натам. Вярваше в това, което му бяха казали — слава, добри перспективи, повишение и т.н. Скоро ще е мъртъв, предполагам. Да, вземи си и последното парче от кейка, скъпа моя. Имаш нужда да напълнееш. Много му е добре на него, да ходи да умира, но се опасявам, че това се отрази зле на моите проучвания.
— Какви проучвания правите, сър? — попита Кити.
— Изследвания, скъпа. История на магията и други неща. Наистина забележителна област, за съжаление пренебрегната. Срам и позор, че толкова много библиотеки се затварят — за пореден път правителството го прави от страх. Е, аз спасих доста много важни книги по темата и искам да ги каталогизирам и номерирам. Амбицията ми е да направя окончателен списък на всички оцелели джинове. Съществуващите анали са толкова случайни и противоречиви… Но както вече видя, аз не съм достатъчно умел да изследвам дори собствената си колекция, благодарение на този недостатък… — Той размаха юмрук към несъществуващия си крак.
— Ъъъ, как се случи това, сър? — осмели се да попита Кити. — Ако нямате нищо против, че питам.
— Кракът ми ли? — възрастният джентълмен сви вежди, огледа се наляво-надясно и отправи поглед към Кити. След това прошепна зловещо. — Марид.
— Марид ли? Ама не са ли те най…?
— Най-силният вид демони, които биват призовавани. Правилно. — Усмивката на господин Бътън бе леко самодоволна. — Аз не съм небрежен, скъпа моя. Не, че някой от колегите ми — той изрече думата със силно отвращение — би се признал за такъв, проклети да са. Бих искал да видя как Рупърт Девъро или Карл Мортенсен ще направят същото. — Той подсмръкна и се облегна назад в канапето. — Ироничното в случая е, че аз просто исках да му задам няколко въпроса. Изобщо нямаше да го заробвам. Както и да е, бях забравил да добавя Третични окови; нещото се изскубна и ми откъсна крака преди автоматичното Отпращане да се задейства. — Той поклати глава. — Това е наказание за любопитството, скъпа моя. Е, справям се някак си. Ще си намеря друг асистент, ако американците не избият цялото ни младо мъжко население.