— Не си само ти. Ние всички я навестяваме от време на време. Също и Олифантови.
— Олифантови!
Името произвело странно въздействие върху Фредерик. Той сгърчил лице, сякаш брат му не е интернист, а зъболекар, който току-що му е извадил кътник.
— Ами да. Уилкс отиде да работи при тях, след като ни напусна. Как може да забравиш Олифантови! Много добре си спомням, че веднъж се покатери на високия бряст, за да поднесеш на Джейн Олифант гарваново яйце.
Фредерик горчиво се изсмял.
— Същият този гарван трябва да ми е изпил акъла! Да рискувам живота си за това момиче! Не, очевидно цената на живота много е спаднала. И какво изобщо е животът? Едно нищо — ето какво! Но слава богу, скоро всичко ще свърши и след това ме чакат тишината и спокойствието на гроба. Това е единствената мисъл, която все още ме крепи.
— Хубаво дете беше тази Джейн. Някой ми каза наскоро, че станала голяма красавица.
— Но без сърце.
— Че ти какво знаеш по този въпрос?
— Достатъчно. Престори се, че ме обича, а преди два-три месеца отиде да погостува на някакви си Пондърби в провинцията и ми писа оттам, че разваля годежа. Без да изтъкне поне една причина. Оттогава не съм я виждал. Сега е сгодена за някой си Дилингуотър и дано това име й заседне на гърлото и я задави!
— За пръв път чувам тази история. Много съжалявам.
— Аз пък не. Ако питаш мен, отървал съм се твърде леко от незавидна участ.
— Да не е от онези Дилингуотърови, дето живеят в графство Съсекс?
— Не ми е известно кое графство е заразено от тази напаст. Ако узная, кракът ми няма да стъпи там.
— Много съжалявам. Нищо чудно, че си така потиснат.
— Потиснат? — вбесил се Фредерик. — Аз? Потиснат? Ти какво, да не намекваш, че ще седна да се терзая по момиче като нея? Че аз през живота си не съм бил по-щастлив! Направо преливам от радост! Ха-ха-ха!
— Да, виждам. — И Джордж погледнал часовника си. — Време е да тръгваш. Имаш десетина минути път до Мърейжън Роуд.
— Как ще открия тази къща, чумата да я тръшне?
— Има си табелка, на която пише.
— И как се казва?
— „Домче-бонбонче“.
— Господи! Само това липсваше!
Гледката, която бе съзрял от прозореца на братовия си кабинет, несъмнено би трябвало да подготви Фредерик за необятната гнус на Бингли-на-морето. Ала още щом стъпил на улицата, въпросната непривлекателност направо го цапардосала през лицето. До този момент дори не подозирал, че едно малко градче може до такава степен да изобилства с потрисащи душата гадости. Минал покрай няколко момченца и незабавно си помислил какви отблъскващи твари са момченцата. По пътя го настигнали няколко каруци и на него направо му се доповръщало, като ги видял. Да не говорим за къщите — те били омерзителни. А най-много възражения имал срещу слънцето. То греело с бодрост, която не била просто оскърбителна, а направо нагло оскърбителна. Душата му копнеела за стенещи виелици и проливни дъждове, а не за тази гадна синева. Не мислете, че вероломството на Джейн Олифант било причината за това негово настроение — не, той просто изпитвал отвращение към сините небеса и грейналите слънца. Не можел да ги понася, а едновременно с това душата му инстинктивно клоняла към всичко, свързано с гробници, киши, урагани, земетресения, глад, епидемии и…
Тук си дал сметка, че бил стигнал Мърейжън Роуд.
Мърейжън Роуд се състоял от два безупречни тротоара, чисто улично платно и две редици спретнати къщички. Този ненадеен удар се оказал почти непоносим за Фредерик. Той определено почувствал, като се загледал в тези приятни постройки с изящни чукчета на вратите и бели перденца на прозорците, че обитателите им са изключително само хора, които нехаят за Фредерик Мълинър и това им доставя определено удоволствие; че те са хора, на които изобщо не им пука за него, зарязания съвсем неотдавна от момичето, за което бил сгоден, което му върнало всички писма и безразсъдно взело, че се сгодило за човек с име като Дилингуотър.
Открил „Домчето-бонбончето“ и злостно фраснал вратата с чукчето. Дочули се тихи стъпки.
— Я! Мастър Фредерик! — зарадвала се Уилкс. — Нямаше да те позная, ако те бях срещнала на улицата.
Мрачното настроение на Фредерик, предизвикано естествено от ведросиньото небе и яркото слънце, започнало донякъде да се прояснява. През цялото му същество преминала някаква нежна тръпка. Защото той иначе не бил зъл младеж — по негово собствено мнение мястото му било някъде по средата между брат му, отличаващ се със златно сърце, и бъдещата госпожа Дилингуотър, която пък изобщо нямала сърце. А старата му бавачка изглеждала тъй крехка и уязвима, че видът й отначало го изненадал, а сетне го трогнал.