Образите, формирани в ранното ни детство, трудно избледняват. Фредерик бил останал с впечатлението, че Уилкс е висока най-малко метър и осемдесет, с рамене на тежкоатлет и очи, мятащи жестоки мълнии изпод рунтави вежди. А ето, че пред него стояла дребна старица със сбръчкано личице, която и най-лекият повей можел да издуха от мястото й.
Това предизвикало в него странна реакция. Усетил се голям и силен. Разбрал най-сетне какво имал пред вид брат му. Естествено, че не бива да се противоречи на това крехко старо същество. Само един звяр би седнал да му противоречи, пък ако ще и с цената на твърдо сварени яйца в пет часа следобед.
— Я какво голямо момче си станал! — сияела старата бавачка.
— Намирате ли? — също така дружелюбно откликнал Фредерик.
— Направо си пораснал! И какъв си издокаран! Влез в гостната, момчето ми, и се разположи удобно. Аз ще донеса чая.
— Благодаря.
— И СИ ИЗБЪРШИ ОБУВКИТЕ!
Гласът избумтял от същата уста, от която до този момент се чувало само гукане, и предизвикал у Фредерик усещането, че е настъпил мина. Той се извърнал и на мястото на любезната добродушна домакиня съзрял нещо коренно различно. Старата Уилкс все още таяла едновремешния огън. Устните й били ядно стиснати, в очите й проблясвали опасни пламъчета.
— ДАНЕСИПОСМЯЛДАВЛИЗАШСМРЪСНИТЕСИОБУВКИВЧИСТАТА МИГОСТНАБЕЗДАГИИЗБЪРШЕШ! — продължила старицата.
— Извинете — промърморил Фредерик.
Той излъскал подложените си на критика обувки в черджето и влязъл на пръсти в гостната. Усетил се такъв един мъничък, слабичък, безпомощен. Духът му бил разбит на хиляди парчета.
А гледката, която го посрещнала при влизането в гостната, съвсем не допринесла за съвземането на въпросния дух: в креслото до прозореца съзрял госпожица Джейн Олифант.
Читателят едва ли би се заинтересувал от външния вид на момиче като Джейн Олифант — момиче, способно да върне по такъв лекомислен начин писмата на един свестен почтен мъж и да вземе, че да се сгоди за някакъв си Дилйнгуотър. Така че най-добре да я опишем набързо и повече да не се занимаваме с нея. Косите й били златисто-кестеняви, очите — златистокафяви, веждите — златистокафяви, нослето — извънредно изящно, с луничка на върха, а устата разкривала при усмивка прекрасни снежнобели зъби. Брадичката била малка, но решителна.
В момента устата не разкривала прекрасните й зъби. Тя била стисната сурово, а брадичката била вирната по-решително от всякога — като таран на малък боен кораб. Гледала Фредерик, сякаш от него се разнасяла миризма на лук, и не произнесла нито дума.
Фредерик също не бил словоохотлив. Няма нищо по-трудно за един млад мъж от намирането на подходяща фраза, с която да заговори момиче, върнало наскоро писмата му. (При това какви писма! След като ги препрочел, той останал възхитен от красноречивото им очарование.)
Поради гореизложените причини Фредерик ограничил изказването си с едно „хък!“, пльоснал се в едно кресло и се втренчил в килима. Момичето зяпало през прозореца и в стаята царяла пълна тишина до момента, в който от вътрешността на тиктакащия върху поличката над камината часовник ненадейно изскочила малка дървена птичка, казала: „Куку!“ и се оттеглила обратно.
Внезапната поява на кукувицата и дрезгавият й тембър не можели да не въздействат на човек, чиито нерви били поопънати от всякога. Фредерик Мълинър подскочил двайсет сантиметра във въздуха и неволно възкликнал.
— Моля? — вдигнала вежди Джейн Олифант.
— Че аз откъде да знам, че ще изкрещи така? — заоправдавал се Фредерик.
Джейн свила рамене. С този лаконичен жест изразила върховното си безразличие към изживяванията на отрепките от престъпния свят.
Обаче Фредерик, за когото ледът бил разчупен, отказал да потъне в предишното мълчание.
— Какво правиш тук? — попитал той.
— Дойдох да пия чай с бавачката си.
— Не знаех, че ще бъдеш тук.
— Нима?
— Ако знаех…
— Имаш сажда на носа.
Фредерик изскърцал със зъби и се бръкнал за носна кърпа.
— Може би най-добре да си отида — продължил той.
— Да не си посмял! — срязала го госпожица Олифант. — Тя с такова нетърпение те очакваше. Макар че, ако пита мен…