И все пак — не съвсем. Наричат го роман, но той може да бъде определен и като своеобразна автобиография, разказана от трето лице, и като пространно есе върху писателския занаят. Не обаче, жанровата му смесица го отличава от другите романи — тя е само начин да се осъществи специфичната идея. В „Портрета“ Хелър прави безмилостна равносметка на творческия и житейския си път. Наистина — индиректно, но това пък му позволява да избегне самосъжалението, да говори за „трагедията“ си като страничен наблюдател. Автобиографичните прилики с главния герой, възрастния писател Юджийн Пота, са очевидни. И Пота се прочува с първия си роман, и той губи малко по малко популярността си след него, за да се озове на седемдесет и шест години в задънена улица, където търси темата за новото си произведение.
Хелър определя отправната точка на това търсене така: „Творецът, който живее достатъчно дълго (най-вече онзи, който реди проза за литературата или театъра), неизбежно стига до един етап в живота си, когато усеща, че вече не може да напише нищо ново, но желанието му за писане остава.“
Оттук нататък „Портретът“ сякаш се развива като едно ловуване на „темата“ — духовно приключение в безброй вариации. От разговорите с жена си, с бивши свои гаджета, с редактора и литературния си агент, с личния си доктор, Пота получава по някоя идея, бързо се въодушевява от нея и още по-бързо я зарязва. За да завърши произведението си с двусмисленото изречение „… а после се зае сериозно да обмисли книгата, която току-що прочетохте“.
Можем да разберем горчивата ирония на този пародиран хепиенд, ако наистина сме прочели книгата. Защото темата й не е в търсенето на тема, а в непреодолимото желание за писане и гибелните последствия за авторите. Желание, което постоянно пришпорва твореца към непостижимото.
Не случайно заглавието на романа „Портрет на твореца като стар“ репликира „Портрет на художника като млад“. В това свое произведение дори Джеймс Джойс, един от трите кита на съвременната модерна проза, не е успял да постигне така желаното „метафизично съвършенство“, което вдъхновява всяка творческа младост. И завършва живота си в отчаяна самота и пиянство.
Не случайно Хелър кара Пота, а всъщност себе си, да се залавя с осъвременени пародии на „Метаморфозата“ от Франц Кафка и „Том Сойер“ от Марк Твен. Човешкият абсурдист пише творбите си, без дори да мечтае, че ще ги види напечатани и нарежда на приятеля си Макс Брод да ги изгори след смъртта му.
Американският „веселяк“ пък умира в мизерия, подведен от измамата да спасява западащата си известност с поддържан чрез дългове разкош.
Към края на романа Пота изнася лекция, озаглавена „Литература на отчаянието“. Не отчаянието на героите в произведенията на известни писатели, а отчаянието на самите автори. Поразително дълъг и потискащ е списъкът на тия, които са страдали от депресии, алкохолизъм и наркомания, които са се самоубили, които са свършили в самота, в нищета, в приюти за бедни. Пота (Хелър) го обяснява: „Уви, действително върху живота на самия писател влияят фактори, които почти неизбежно създават усещането за поражение, разочарование, безнадеждност… и най-вече за неудовлетвореност. Първият от тези фактори е самата работа или по-скоро съмнението, че тя може да бъде продължена.“
Кръгът се завърта в своята безнадеждност. Екзистенциалната нужда да пишеш погубва своя носител. Примирението с несъвършенството и ефективното му използване не намаляват безпокойството. Дооформя се абсурдът — книгите на писателя вече са класика, името му ще остане за поколенията, а той все повече потъва в унинието на своето поражение.
Така интерпретирана, „автобиографията“ на Хелър наподобява биографиите на всички значителни писатели. Но и в „Портрета“ авторът на „Параграф 22“ успява да прояви своята изобретателност и да открои себе си.