Николай Гогол
Портрет
Част I
Никъде не се спираха толкова хора, колкото пред дюкяна за картини в Шчукинския безистен. Тоя дюкян бенаистина най-разнородна сбирка от чудновати работи: повечето от картините бяха рисувани с маслени бои, покрити с тъмнозелен лак, в тъмножълти варакосани рамки. Зима с бели дървета, съвсем червена привечер, прилична на зарево от пожар, фламандски селянин с лула и със счупена ръка, който прилича повече на пуяк с маншети, отколкото на човек — такива бяха техните обикновени сюжети. Към това трябва да се прибавят и няколко гравирани рисунки: портрет на Хозрев-Мирза с овчи калпак, портрети на някакви генерали с триъгълни шапки и с криви носове. Освен това на вратата на подобен дюкян обикновено висят на връзки различни панаирски произведения, отпечатани на големи листа, които свидетелстват за самородната дарба на руския човек. Едно от тях изобразяваше царкинята Миликтриса Кирбитевна, друго — град Йерусалим, върху къщичките и черквите червената боя безцеремонно се бе разходила и заляла една част от земята, и двама руски селяни с ръкавици, които се молеха. Обикновено за тия произведения няма много купувачи, но затова пък зрители — цял куп. Някой пияница-лакей сигурно зяпа пред тях, понесъл от трактира съдове с обяд за господаря си, който несъмнено ще сърба не твърде гореща супа. Пред тях също така е застанал сигурно облечен в шинел войник, тоя кавалер на вехтошарския пазар, който продава две джобни ножчета, и някоя търговка охтенка, носеща кутия, пълна с обуща. Всеки се възхищава по свой начин: обикновено селяните сочат с пръсти, кавалерите разглеждат сериозно; лакеите хлапета и хлапетата чираци се смеят и се дразнят един друг с нарисуваните карикатури; старите лакеи в мъхнати шинели гледат само защото им се иска някъде да позяпат; а търговките, млади руски селянки, бързат по инстинкт, за да чуят какво си бъбри народът и да видят в какво се е загледал. В това време пред дюкяна неволно спря минаващият млад художник Чартков. Старият му шинел и неконтешкото му облекло показваха, че е човек, самоотвержено предан на своя труд и нямаше време да се грижи за облеклото си, в което винаги се крие тайнствена привлекателност за младите хора. Той спря пред дюкяна и най-напред се засмя вътрешно пред тия безобразни картини. Накрай бе обзет от неволна размисъл. Започна да разсъждава за кого ли са потребни тия произведения. Че руските хора са се загледали в Русланите Лазаревичи, в „Изпоял и изпопил“, във „Фома и Ерема“, това не му се струваше чудно: изрисуваните неща бяха твърде достъпни и разбираеми за народа, но де са купувачите за тия пъстри, мръсни, маслени цапаници? Кому са потребни тия фламандски селяни, тия червени и сини пейзажи, в които имаше някаква претенция за малко по-високо стъпало на изкуството, но в което се бе проявило неговото пълно и дълбоко унижение? Изглеждаше, че това съвсем не бяха произведения на дете самоук. Защото при цялата безчувствена карикатурност на работата в нея би бликвал някакъв остър порив. Ала тук личеше просто тъпоумие, безсилна, хилава бездарност, която произволно се е наредила между изкуствата, когато мястото й е между низките занаяти, бездарност, която обаче беше вярна на своето призвание и бе вмъкнала в самото изкуство своя занаят. Същите бои, същият начин, същата свикнала опитна ръка, принадлежаща по-скоро на грубо направен автомат, отколкото на човек! Той дълго стоя пред тия мръсни картини и накрая вече съвсем не мислеше за тях, а през това време стопанинът на дюкяна, едно сиво човече в мъхнат шинел с брада, небръсната от неделя, отдавна вече му приказваше, пазареше се и уговаряше цената, без да бе разбрал какво му харесва и какво му е потребно.
— Ей тия селяци и пейзажчето ще ви дам за една бяла банкнотка. Я, каква живопис! Просто боде очите ти; току-що ги получих от разпродажбата; лакът още не е изсъхнал. Или, ето на, зима, вземете зимата! Петнайсет рубли! Само рамката колко струва. Я, каква е зимата! — и търговецът чукна лекичко с пръст платното, за да покаже навярно колко много струва зимата. — Ще заповядате ли да ги вържем заедно и да ви ги изпратим? Къде благоволявате да живеете? Хей, момче, я подай връвчицата.
— Чакай, братко, недей бърза толкова — рече опомнилият се художник, като видя, че чевръстият търговец не на шега почна да ги връзва заедно. Стана му малко съвестно да не вземе нещо, след като бе стоял толкова време в дюкяна, и каза:
— Я, чакай да видя дали тук няма нещо за мен — и като се наведе, почна да вдига от пода отрупаните изтъркани, опрашени, стари цапаници, които, както личеше, не бяха никак зачитани.
Тук имаше едновремешни фамилни портрети, чиито потомци може би нямаше никога да се открият, съвсем неизвестни изображения с пробити платна, рамки с изтъркана позлата, с една дума, всевъзможни непотребни неща. Но художникът почна да ги разглежда, като си мислеше: „Може пък и нещо да се намери.“ Неведнъж той бе слушал да се разказва, че понякога сред всевъзможните вехтории на най-обикновените продавачи можеха да се намерят картини от велики майстори… Когато стопанинът видя къде се бе пъхнал художникът, изостави своята припряност, зае обикновеното си положение и необходимата важност и отново се намести до вратата, като канеше минувачите и им сочеше с една ръка дюкяна…