— Елате, любезни, ето ви картини! Влезте, влезте, получени от разпродажбата.
Той вика предостатъчно и почти съвсем безплодно, приказва донасита с вехтошаря, изправен насреща до вратата на своя дюкян, и най-сетне, като си спомни, че в неговия дюкян има купувач, обърна гръб към хората и тръгна навътре.
— Какво, драги, избрахте ли нещо?
Но художникът от известно време вече се бе изправил неподвижно пред един портрет в голяма, някога великолепна рамка, по която сега само тук-там личаха следи от позлата. Портрет на старец с лице в бронзов цвят, скулесто и болнаво; чертите на лицето бяха сякаш изрисувани в миг на спазъм и от тях лъхаше нещо, което беше чуждо на Севера. В тях бе отпечатано огнено пладне. Човекът беше облечен в широк азиатски костюм. Колкото и повреден и напрашен да беше портретът, когато успя да изчисти праха от лицето, той видя следи от работата на голям художник. Изглеждаше, че портретът не е довършен, но силата на четката беше поразителна. Особено необикновени бяха очите му: сякаш художникът бе вложил в тях всичката сила на четката си и всичкото си усърдно старание. Те просто гледаха, гледаха дори от самия портрет, сякаш разкъсваха хармонията му със своята необикновена живост. Когато той отнесе портрета до вратата, очите още по-силно прогледнаха. Същото впечатление направиха те и на хората. Една жена, изправена зад него, извика: „Гледа, гледа“ — и се дръпна назад. Той усети някакво неприятно, необяснимо за самия него чувство и сложи портрета на земята.
— Хайде, вземете портрета! — рече стопанинът.
— Колко? — каза художникът.
— Ех, какво ще се пазарим за него? Дайте три четвърти рубла!
— Не.
— Е, какво давате?
— Двайсет копейки — рече художникът, като се готвеше да си върви.
— Ех, пък каква цена дадохте! Ами че за двайсет копейки не можеш купи дори рамката. Вие утре ли смятате да го купите? Върнете се, върнете се, господине! Дайте поне още десет копейки. Вземете го, вземете го, дайте двайсет копейки. Истина, давам го само за сефте, само защото сте пръв купувач — и той направи жест с ръката си, сякаш искаше да каже: „Хайде, нека върви, отиде картината!“
Ето как съвсем неочаквано Чартков купи тоя стар портрет и в същото време помисли: защо го купих? Защо ми е? Но нямаше какво да прави. Той извади от джоба си двайсет копейки, даде ги на стопанина, взе портрета под мишница и го помъкна със себе си. Из пътя си спомни, че двайсетте копейки, които бе дал, бяха последните му пари. Изведнъж, мислите му се помрачиха: обхвана го мигом раздразнение и равнодушна празнота. „Дявол да го вземе! Мръсен свят!“ — каза той с чувството на руснак, чиито работи вървят зле. И почти машинално тръгна с бързи крачки, изпълнен с безчувственост към всичко. Върху половината небе още стоеше червеният блясък на залеза; къщята, обърнати нататък, бяха едва-едва озарени от неговата топла светлина, а студеното синкаво сияние на месеца вече се засилваше. Полупрозрачни леки сенки падаха като опашки на земята, отхвърлени от къщята и от нозете на пешеходците. Художникът почна постепенно да се заглежда в небето, озарено от някакъв прозрачен тънък, съмнителен блясък и почти едновременно от устата му изхвръкнаха думите: „Какъв лек тон!“ И думите: „Отегчително, дявол да го вземе.“ И като натъкмяваше портрета, който непрестанно се изплъзваше изпод мишницата му, ускоряваше крачките си. Уморен и цял в пот, той се домъкна до жилището си — на петнайсетата линия от Василевския остров. С усилие и запъхтян се изкачи по стълбата, заляна с помия и украсена от следите на котки и кучета. Никой не отговори на почукването му по вратата: прислужникът не беше вкъщи. Той се облегна на прозореца и се приготви да чака търпеливо, докато най-сетне зад него се чуха стъпките на един момък в синя рубашка, който беше едновременно негов прислужник, модел, разтривач на боите му и метач на пода, който веднага пак измърсяваше с ботушите си. Момъкът се казваше Никита и когато господарят му не беше в къщи, през цялото време стоеше на портата. Никита дълго се мъчи да пъхне ключа в дупката на бравата, която съвсем не се виждаше в тъмното. Най-сетне вратата се отвори. Чартков влезе във вестибюла, който беше непоносимо студен, както е винаги у художниците, което впрочем те не усещат. Без да дава шинела си на Никита, той влезе облечен с него в ателието — една квадратна стая, голяма, но ниска, с прозорци, които замръзваха, и отрупана с всевъзможни художествени вехтории: парчета от гипсови ръце, рамки с обтегнати платна, почнати и изоставени ескизи и драперии, метнати по столовете. Беше много уморен, свали шинела, разсеяно сложи между две неголеми платна донесения портрет и се тръшна на тясното диванче, за което не можеше да се каже, че е облечено с кожа, защото редицата медни гвоздейчета, които са държали някога кожата, отдавна бяха останали сами, а и кожата бе останала сама над тях, тъй че Никита пъхаше под нея нечисти чорапи, ризи и всичкото непрано бельо. Като поседя и се пообтегна, колкото беше възможно да се обтегне на това тясно диванче, той най-сетне поиска свещ.