— Ти художник ли си? — попитал без всякакви церемонии.
— Художник — рекъл баща ми в недоумение и очаквал какво ще стане по-нататък.
— Добре. Нарисувай ми портрета. Аз може би скоро ще умра, нямам деца, но не искам съвсем да умра, искам да живея. Можеш ли да нарисуваш такъв портрет, който да бъде съвсем като жив?
Баща ми помислил: „Какво по-хубаво от това? Той сам ми идва да го нарисувам като дявол в картината си.“ Обещал. Уговорили времето и цената и на следния ден, като взел палитрата и четките си, баща ми бил вече при него. Високо ограденият двор, кучетата, железните врати и ключалките, дъгообразните прозорци, сандъците, покрити със старинни килими, и най-сетне самият необикновен стопанин, седнал неподвижно пред него — всичко това произвело на баща ми необикновено впечатление. Като че нарочно прозорците били покрити и затрупани в долната част, така че пропускали светлина само отгоре. „Дявол да го вземе, колко хубаво се освети сега неговото лице!“ — помислил баща ми и започнал да го рисува жадно, като че се опасявал да не би това щастливо осветление някак да изчезне. „Каква сила! — повтарял си той. — Ако сполуча да го изрисувам дори наполовина такъв, какъвто е сега, той ще убие всичките ми светци и ангели: те ще избледнеят пред него. Ако дори само донякъде бъда верен на природата, той просто ще изскочи от платното ми. Какви необикновени черти!“ — повтарял си той непрестанно, като удвоявал усърдието си и вече виждал сам как върху платното изпъкват някои черти. Но колкото повече се приближавал до него, толкова повече чувствал някакво тягостно, тревожно чувство, което сам не разбирал. Ала въпреки това решил да изобрази с абсолютна точност всяка незабележима чертичка и израз. Преди всичко започнал с изработването на очите. В тия очи имало толкова сила, че изглеждало невъзможно дори да се мисли да ги изрисуват тъй, както били в натура. Ала той решил на всяка цена да се вдълбочи в тях до последната най-дребна чертица и отсянка, да постигне тяхната тайна… Но щом почнал да навлиза и да се вдълбочава в тях с четката си, в душата му кипнало такова необяснимо отвращение, такава необяснима тежест, че за известно време той трябвало да остави четката и след това да почне отново.
Най-сетне баща ми не можал да понася повече, чувствал, че тия очи пронизват душата му и причиняват необяснима тревога в нея. На втория и на третия ден това било още по-силно. Дострашало го. Той захвърлил четката и казал решително, че не може повече да го рисува. Трябвало да се види как се променил при тия думи странният лихвар. Той се хвърлил в нозете му и почнал да го моли да довърши портрета, като казвал, че от това зависи съдбата му и съществуването му в света, че той вече е досегнал с четката си неговите живи черти, че ако ги предаде вярно, неговият живот ще се задържи със свръхестествена сила в портрета, че чрез това той няма да умре напълно, че нему е потребно да живее на тоя свят. Баща ми почувствал ужас от тия думи: те му се сторили толкова странни и страшни, че той хвърлил четката и палитрата и хукнал презглава навън.
Цял ден и цяла нощ го тревожила мисълта за това, а на заранта получил от лихваря портрета, донесен от една жена, единственото същество, което му прислужвало, и която веднага казала, че господарят й не иска портрета, че не дава нищо за него и го връща назад. Същата вечер той научил, че лихварят умрял и че се готвели да го погребват по обреда на неговата религия. Всичко туй се сторило на баща ми необяснимо странно. А между това оттогава в характера му настъпила чувствителна промяна: той усещал неспокойно, тревожно състояние, причината на което сам не можел да разбере. И скоро извършил такава постъпка, която никой не можел да очаква от него: от известно време работите на един от учениците му почнали да привличат вниманието на малък кръг познавачи и любители. Баща ми винаги виждал, че той е талантлив и поради това имал особено разположение към него. И изведнъж почувствал завист към него. Общото внимание и приказките за него му станали непоносими. Най-сетне той научил с най-голям гняв, че на неговия ученик предложили да нарисува картина за една новопостроена богата черква. Той избухнал. „Не, няма да позволя на тоя бозайник да възтържествува! — казал той. — Рано, драги, си помислил да натикаш старите в калта! Още, слава Богу, имам сили. Ще видим кой кого по-скоро ще натика в калта.“ И откритият, честният в душата си човек направил интриги и хитрости, от които дотогава винаги се гнусял; успял най-сетне да издейства да се обяви конкурс за картината, та и други художници да могат да участват със свои работи. След това се заключил в стаята си и почнал да рисува с жар. Той сякаш искал да събере всичките си сили, да съсредоточи цялото си същество. И наистина излязло едно от най-хубавите му произведения. Никой не се съмнявал, че той ще има първенство. Картините били представени и всички, сравнени с неговата, били като нощта пред деня. Но изведнъж един от присъстващите членове, ако се не лъжа, духовно лице, направил една забележка, която поразила всички. „В картината на художника наистина има много талант — казал той, — но в лицата няма святост, напротив, има нещо демонско в очите, сякаш ръката на художника е била движена от нечестиво чувство.“ Всички погледнали и не могли да не се убедят в истинността на тия думи. Баща ми се втурнал към картината, си, сякаш да провери сам тая обидна забележка и видял с ужас, че почти на всички фигури е придал очите на лихваря. Те гледали така демонски съкрушително, че сам той неволно изтръпнал. Картината била отхвърлена и той трябвало, за невъобразим свой яд, да чуе, че неговият ученик взема първенството. Невъзможно било да се опише яростта, с която се върнал вкъщи. Той едва не пребил майка ми, разгонил децата, строшил четката и статива, грабнал от стената портрета на лихваря, поискал нож и заповядал да запалят огън в камината, като се канел да го нареже на парчета и да го изгори. В тоя миг го заварил влезлият в стаята приятел, живописец като него, веселяк, винаги доволен от себе си, който нямал никакви прекалени желания и работел весело всичко, каквото му попаднело, и още по-весело сядал да обядва и да пирува.