— Какво правиш, какво се каниш да гориш? — казал той и се приближил до портрета. — Моля ти се, това е едно от най-хубавите ти произведения. Това е лихварят, който наскоро умря; да, това е една съвършена работа, ти просто си нарисувал цялата му същина. Тия очи никога през живота си не са гледали така, както гледат в твоята картина.
— Сега ще видя как ще гледат в огъня — казал баща ми и понечил да го хвърли в огнището.
— Спри, за Бога! — казал приятелят, като го възпрял. — Ако толкова ти боде очите, дай го по-добре на мен.
Отначало баща ми упорствал, но сетне се съгласил и веселякът, извънредно доволен от придобивката си, замъкнал портрета със себе си.
След неговото излизане баща ми изведнъж се почувствал по-спокойно. Сякаш заедно с портрета паднала от душата му някаква тежест. Той сам се смаял от своето злобно чувство, от своята завист и от явната промяна на характера си. Като обмислил постъпката си, той се натъжил и си рекъл:
„Бог ме е наказал; моята картина бе опозорена заслужено. Тя беше замислена, за да погуби своя брат. Демонско чувство на завист движеше четката ми, демонско чувство трябваше да се отрази и в нея.“ Той веднага отишъл да намери предишния си ученик, прегърнал го силно, поискал му прошка и колкото могъл, опитал се да заглади пред него вината си. Отново както по-рано потекла спокойно работата му; ала по лицето все по-често се изписвала замисленост. Той се молел по-често, по-често ставал мълчалив и не се произнасял тъй рязко за хората, дори грубите външни прояви на характера му някак се смекчили. Скоро едно обстоятелство още повече го потресло. Той отдавна не се бил виждал с другаря си, който го помолил да му даде портрета. Канел се вече да го навести, когато оня неочаквано сам отишъл при него. След като разменил няколко думи и въпроси, приятелят казал: „Е, драги, ти ненапразно искаше да изгориш портрета. Дявол да го вземе, у него има нещо странно… Аз не вярвам в магьосници, но ти си прав: в него е въплътена нечистата сила…“