— Как? — казал баща ми.
— Ами че откак го окачих в стаята си, почувствах такава мъка… сякаш исках да заколя някого. През целия си живот не знаех какво е безсъние, но и такива сънища… сам не разбирам сънища ли са, или нещо друго: сякаш таласъм ме души и проклетият старец постоянно ми се мярка. С една дума не мога да ти разправя какво е състоянието ми. Никога не ми се е случвало такова нещо. През всички тия дни скитах като побъркан: чувствах някакъв страх и неприятно очакване на нещо. Чувствам, че не мога да кажа никому ни една весела и искрена дума, сякаш до мен е седнал някакъв шпионин. И едва след като дадох портрета на племенника си, който ме молеше да му го дам, почувствах като че някакъв камък падна от плещите ми; изведнъж, както виждаш, се усетих весел. Да, драги, ти си нарисувал дявола.
През време на разказа му баща ми го слушал с неотклонимо внимание и най-сетне попитал:
— Сега портретът у твоя племенник ли е?
— Къде ти у племенника! Не можа да изтърпи — казал веселякът, — душата на лихваря май се настанила в него; той изскачал от рамката, разхождал се из стаята и умът просто не може да побере онова, което разправя племенникът ми. Бих го сметнал за побъркан, ако сам донякъде не бях изпитал това. Той го продал на някакъв събирач на картини, но и оня не можал да изтърпи и също така го прехвърлил някому.
Тоя разказ направил силно впечатление на баща ми. Той се замислил не на шега, заболял от ипохондрия и най-сетне напълно се уверил, че неговата четка се е превърнала в дяволско оръдие, че една част от живота на лихваря наистина се е преселила в портрета и сега тревожи хората, като им внушава дяволски намерения, като кара художника да се отклонява от своя път, като събужда страшни мъки от завист и така нататък, и така нататък. Три нещастия, които се случили след това, три внезапни смърти — на жена му, на дъщеря му и на малолетния му син — били сметнати от него като наказания от небето и той решил непременно да се оттегли от суетния свят. Щом аз навърших девет години, той ме настани в художествената академия, прибра вземанията си от длъжниците и отиде в един уединен манастир, дето скоро след това се подстрига за монах. Там той учуди всички монаси със строгостта на своя живот и с неотклонното изпълнение на всички манастирски правила. Игуменът на манастира, като научил за дарбата му, поискал от него да нарисува най-главната икона в черква. Ала смиреният монах казал решително, че е недостоен да хване четката, че тя е осквернена, че преди това той трябва да очисти душата си чрез труд и големи жертви, за да може да се удостои после със започването на такава работа. Не искали да го принуждават. Доколкото било възможно, той сам увеличавал за себе си строгостта на манастирския живот. Най-сетне и тоя живот му се видял не както трябва и недостатъчно строг. С благословията на игумена се уединил в пустинна местност, за да бъде съвсем сам. Построил си килия от клони, хранел се само със сурови корени, пренасял камъни от едно място на друго, стоял изправен с вдигнати към небето ръце от изгрев до залез слънце, като четял непрекъснато молитви. С една дума търсел, както изглеждало, да достигне всички степени на търпението и на оная непостижима самоотверженост примери за която могат да се намерят само в житията на светците. Така в продължение на няколко години той измъчвал тялото си, като в същото време го подкрепял с животворната сила на молитвите. Най-сетне един ден отишъл в манастира и казал твърдо на игумена: „Сега съм готов. Ако Бог позволи, ще изпълня работата си.“ Сюжетът му бил рождеството на Иисус. Цяла година го рисувал той, без да излиза от килията си, като едва се хранел със сурова храна и непрекъснато се молел. След изтичането на годината картината била готова. Това наистина било чудо на живописта. Трябва да кажа, че нито братята монаси, нито игуменът имали големи познания по живопис, но всички били поразени от необикновената святост на лицата. Чувството на божествено смирение и кротост в лицето на пречистата майка, наведена над младенеца, дълбокият разум в очите на божествения младенец, които сякаш виждали далеч напред, тържественото мълчание на поразените от Божественото чудо царе, коленичили в нозете му, и най-сетне святата, неизразима тишина, която обгръщала цялата картина — всичко това изпъквало в такова съчетание на сила и на могъща красота, че впечатлението от нея било магическо. Всички монаси коленичили пред новата икона и трогнатият игумен казал: „Не, не е възможно за човека да сътвори само с помощта на човешкото изкуство такава картина: святата висша сила е движила твоята четка и небесната благословия е слязла над твоето дело.“