о от портрета, извърна се на другата страна и се опита да не го гледа, ала очите му неволно сами се извиваха, за да го гледат. Най-сетне му стана страшно дори да се разхожда из стаята, стори му се, че веднага някой друг също ще почне да се разхожда зад него и непрекъснато се извръщаше плахо назад. Той съвсем не беше страхлив, но въображението и нервите му бяха много чувствителни и тая вечер сам не можеше да си обясни своя неволен страх. Седна в един ъгъл, но пак му се стори, че някой всеки миг ще надникне през рамото му и ще го погледне в лицето. Дори хъркането на Никита, което се носеше от вестибюла, не отпъждаше страха му. Най-сетне боязливо, без да вдига очи, стана от мястото си, тръгна към спалнята си зад паравана и легна в постелята. През процепите на паравана виждаше осветената от месеца стая и закачения на стената портрет. Очите още по-страшно, още по-многозначително се впиваха в него и сякаш не искаха да гледат нищо друго, а самия него. Изпълнен с тежко чувство, той реши да стане от леглото, грабна чаршафа, приближи се до портрета и го обви цял. Като направи това, легна си вече по-спокойно, замисли се за бедността и за жалката художническа съдба, за трънливия път, който му предстоеше в тоя свят; ала очите му неволно гледаха през процепа на паравана обвития с чаршафа портрет. Сиянието на месеца увеличаваше белината на чаршафа и нему се стори, че страшните очи почнаха да прозират дори през платното. Той впи уплашен поглед, сякаш искаше да се увери, че това е глупост! Но най-сетне наистина… той виждаше, виждаше ясно: чаршафът вече го нямаше… Портретът беше цял открит и не гледаше нищо, което беше наоколо му, а право в него, гледаше просто вътре в него… Сърцето му замръзна. И той видя: старецът се размърда и неочаквано се опря с две ръце на рамката. Най-сетне се вдигна на ръцете си, измъкна двата си крака и скочи от рамката… Сега вече през процепа на паравана се виждаше само празната рамка. Из стаята се чу шум от стъпки, който се приближаваше все повече до паравана. Сърцето на бедния художник почна да бие по-силно. От страх дъхът му спря и всеки миг той очакваше старецът да надникне иззад паравана към него. И ето той наистина надникна иззад паравана със същото бронзово лице, като въртеше големите си очи. Чартков се опита да извика и почувства, че няма глас, помъчи се да мръдне, да направи някакво движение — но тялото му не помръдваше. С отворена уста и със замрял дъх то гледаше тоя страшен призрак, висок на ръст, в някакво широко азиатско расо, и очакваше да види какво ще прави. Старецът седна почти до краката му и след това измъкна нещо изпод диплите на широката си дреха. Беше една торбичка. Старецът я развърза, хвана я за двата края и я изтърси: на пода с глух звук паднаха тежки цилиндрични фишеци; всеки беше обвит в синя хартия и на всеки беше написано: 1000 жълтици. Старикът измъкна дългите си костеливи ръце из широките ръкави и почна да разгъва фишеците. Златото блесна. Колкото и големи да бяха тежкото чувство и подлудяващият страх на художника, той впи очи в златото и загледа неподвижно как то се разгъваше в костеливите ръце, как блестеше, звънтеше изтънко и глухо и отново се завиваше в хартия. За миг той съзря един фишек, който се бе търкулил по-далеч от другите, чак до самия крак на кревата, където беше главата му. Почти конвулсивно той го грабна и цял обзет от страх, погледна дали старецът няма да съзре това. Но старецът изглеждаше много зает. Той събра всичките си фишеци, сложи ги отново в торбичката и без да го погледне, отиде зад паравана. Когато Чартков чу шума на отдалечаващите се в стаята стъпки, сърцето му силно заби. Той стисна по-здраво в ръката си оставения фишек, цял разтреперан заради него, и изведнъж чу как стъпките пак се приближават към паравана — личеше, че старецът си бе спомнил за липсващия фишек. И ето отново погледна към него иззад паравана. Изпълнен с отчаяние, Чартков с все сила стисна в ръка фишека, напрегна всичките си усилия, за да направи някакво движение, извика и се събуди. Беше потънал в студена пот, сърцето му биеше толкова силно, колкото изобщо можеше да бие; гърдите му бяха така потиснати, сякаш от тях щеше да отлети последният му дъх. „Нима това беше сън?“ — каза той, като хвана главата си с две ръце. Но страшната живост на видението не приличаше на сън. След като вече се събуди, той видя как старецът влезе в рамката си, мярна му се дори полата на широката дреха, а ръката му усещаше ясно, че преди минута беше държал някаква тежест. Блясъкът на месеца озаряваше стаята и караше да изникват от тъмните ъгли тук някое платно, там гипсова ръка, другаде метната на стол драперия, някъде панталони и неизчистени обувки. Едва сега забеляза, че не лежи в постелята си, а стои изправен пред портрета. Как бе отишъл дотам — никак не можеше да разбере. Още повече се изуми, че портретът бе съвсем открит и върху него наистина нямаше чаршаф. Замрял от страх, той го гледаше и виждаше как живите човешки очи се бяха впили право в него. Студена пот изби по лицето му; той искаше да се дръпне, но чувстваше, че нозете му сякаш се бяха сраснали със земята. И сега видя, че това вече не беше сън: чертите на стареца се размърдаха и устните му започнаха да се проточват към него, сякаш искаха да го изсмучат… Той отскочи с вик на отчаяние и се събуди. „Нима и това беше сън?“ С биещо до пукване сърце заопипва наоколо. Да, той лежи в постелята си точно така, както бе заспал. Пред него е параванът: лунната светлина изпълва стаята. През процепа на паравана се виждаше портретът, обвит, както се полага, с чаршафа — тъй както той сам го бе обвил. Значи и това беше сън! Ала стиснатата ръка и досега чувстваше, че в нея е имало нещо. Блъскането на сърцето беше силно, почти страшно; тежестта в гърдите — непоносима. Той впи очи в процепа и погледна втренчено към чаршафа. И сега видя ясно, че чаршафът се разтваря, като че под него мърдаха ръце и се опитваха да го свалят. „Господи, Боже мой, какво е това!“ — извика той, като се кръстеше отчаяно, и се събуди. И това пак беше сън! Той скочи от леглото, зашеметен, безпаметен, и вече не можеше да си обясни какво става с него: кошмар ли, или таласъм го мори, бълнуване от треска ли е това, или живо видение. Като се мъчеше да успокои донякъде душевното си вълнение и раздвижената си кръв, която биеше с напрегнат пулс по всичките му жили, той се приближи до прозореца и откри отвора за проветряване. Студеният вятър, който лъхна, го съживи. По покривите и белите стени на къщята все още лежеше лунното сияние, макар че малки облачета почваха по-често да прекосяват небето. Всичко беше тихо; от време на време се чуваше далечно издрънкване на звънчета от невидим файтон, спрял някъде в някоя уличка, дето файтонджията дремеше, приспиван от мързеливата си кранта, в очакване на някой закъснял клиент. Той дълго гледа с издадена през отвора глава. По небето вече се появяваха белезите на приближаващата зора; най-сетне почувства, че дрямката го обхваща, затвори отвора, легна в постелята и скоро заспа като убит най-дълбок сън.