— Е, Иван Иванович, той ще ви плати — каза приставът, като се обърна към хазяина. — А ако пък не бъдете удовлетворен, както се полага, до довечера, тогава, господин живописецо, ще извинявате.
Като каза това, той сложи триъгълната си шапка и излезе във вестибюла, а подире му хазяинът с увиснала глава, сякаш размишляваше нещо.
— Слава Богу, дяволът ги отнесе! — рече Чартков, като чу, че вратата на вестибюла се затвори.
Той надникна във вестибюла, изпрати някъде Никита, за да остане съвсем сам, заключи подире му вратата и като се върна в стаята, почна със силно разтреперано сърце да разгъва фишека. В него имаше жълтици, всички до една нови и пламтящи като огън. Почти обезумял, той седна до златната купчина и все още се питаше дали всичко туй не е сън. Във фишека бяха точно хиляда и той изглеждаше също като оня, който бе видял насън. Няколко минути Чартков разбъркваше жълтиците, проверяваше ги и все още не можеше да се опомни. Във въображението му възкръснаха изведнъж всички истории за съкровища, за ковчежета с тайни чекмедженца, оставени от прадедите за техните разорени внуци, защото са били твърдо уверени, че внуците им ще пропилеят в бъдеще всичко. И той си мислеше: дали и сега някой дядо не е намислил да остави на внука си подарък, като го е скрил в рамката на фамилния портрет. Изпълнен с романтично бълнуване, той дори почна да мисли дали тук не съществува някаква тайна връзка с неговата съдба, дали съществуването на портрета няма общо с неговото собствено съществуване и дали самата покупка на портрета не е вече някакво предопределение. Той почна да разглежда с любопитство рамката. На едната й страна бе издълбано улейче, покрито тъй изкусно и незабележимо, че ако едрата ръка на пристава не бе предизвикала счупването, жълтиците биха си останали в покой во веки веков. Като разглеждаше портрета, той отново се учуди на знаменитата работа, на необикновената майсторска изработка на очите: те вече не му се виждаха страшни, но в душата му всеки път оставаше все още някакво неволно неприятно чувство. „Не — каза си Чартков, — чийто и дядо да си бил ти, аз ще те сложа под стъкло и ще ти направя за това златна рамка.“ Той сложи ръката си върху златната купчина до него и сърцето му заби силно от това докосване.
„Какво да правя с тях? — мислеше той, като ги гледаше втренчено. — Сега съм осигурен най-малко за три години, мога да се заключа в стаята си и да работя. Сега имам пари за бои; имам за храна, за чай, за други нужди, за наем; сега никой няма да ми пречи и досажда: ще си откупя отличен модел, ще си поръчам гипсов торс, ще си направя форми за крачка, ще си поставя една Венера, ще си купя гравюри от най-знаменитите картини. И ако поработя три години за себе си, без да бързам, не за продажба, ще ударя всички в земята и ще мога да стана прославен художник.“
Тъй говореше той в съгласие с разума си, който му подсказваше, ала вътре в него се чуваше друг глас — по-ясен и по-звънлив. И като погледна още веднъж златото, у него сякаш заговориха двайсет и двете му години и горещата младост. Сега в неговата власт беше всичко онова, което до тоя ден той гледаше със завистливи очи, всичко, на което се радваше отдалеч, като преглъщаше слюнките си. Ах, как се разтупка сърцето му, щом помисли за това! Да се облече в моден фрак, да отговее след дългия пост, да си наеме чудесна квартира, да отиде веднага в театъра, в сладкарницата, в… и прочее, и като грабна парите, той беше вече на улицата.
Най-напред отиде при шивача, облече се от главата до петите и почна като дете да се оглежда непрекъснато; накупи си парфюми, помади, нае, без да се пазари, първата попаднала му най-хубава квартира на Невски проспект с огледала и с цели стъкла на прозорците; неочаквано купи скъп лорнет, накупи също така неочаквано цял куп всевъзможни вратовръзки, много повече, отколкото му трябваха, накъдри косите си у бръснаря, разходи се два пъти из града в карета без всякаква причина, натъпка се без мярка с бонбони в сладкарницата и отиде във френския ресторант, за който досега бе чувал само неясни слухове, като за китайското царство. Там той обядва, като седеше наперено, мяташе доста горди погледи към другите и непрестанно поправяше пред огледалото накъдрените си коси. Там той изпи бутилка шампанско, за което досега също така само бе слушал. Виното зашумя малко в главата му и той излезе на улицата оживен, смел — както казват руснаците, не ще да знае за нищо. Разходи се по тротоара наперено, като гледаше всички с лорнета си. На моста съзря своя предишен професор и смело се мушна край него, като че не бе го забелязал, тъй че вцепененият професор дълго още стоя неподвижно на моста с изписано на лицето недоумение. Всичките му вещи и всичко, каквото имаше: статив, платно, картини бе пренесено същата вечер във великолепното жилище. Онова, което беше по-хубаво, той постави на по-лични места, а което бе по-лошо, захвърли в ъглите и се разхождаше из прекрасните стаи, като надзърташе непрекъснато в огледалата. В душата му се събуди онова непреодолимо желание да хване веднага славата за опашката и да се покаже пред света. Счуваха му се вече викове: „Чартков, Чартков! Видяхте ли картината на Чартков? Каква чудесна четка има Чартков! Какъв голям талант има Чартков!“ Той се разхождаше във възторжено състояние из стаята си — и се унасяше Бог знае къде. На следния ден, като взе десетина жълтици, той отиде при един издател на многотиражен вестник, който молеше за великодушни помощи; беше приет радостно от журналиста, който веднага го нарече „многоуважаеми“, като стисна двете му ръце и го разпита подробно за името, за местожителството му и още на следния ден във вестника след обявата за новоизобретените лоени свещи се появи статия със следното заглавие: