— Струва ми се, че медицината не е бизнес, а право, госпожо. Моят лекарски дълг е да помагам и се надявам някой ден здравеопазването да стане достъпно за всеки чилиец.
— Нима сте социалист? — попита баба ми с гримаса на отвращение, защото след „предателството“ на госпожица Пинеда тя нямаше никаква вяра на социализма.
— Лекар съм, госпожо Дел Валие. Държа на професията и на здравето на пациентите си — това с всичко.
Върнахме се в Чили в края на декември 1898 г. и заварихме страната потънала в морална криза. Никой, като се започне от богатите земевладелци и се свърши с учителите и с тружениците от селитрената промишленост, не беше доволен от съдбата си, нито от правителството. Чилийците изглеждаха примирени с упадъка на нравите и с ширещите се пиянство, лентяйщина и кражби, както и с обществени язви като самодоволната бюрокрация, безработицата, безпомощното правосъдие и нищетата, което контрастираше с безочливата парадност на богаташите, предизвиквайки нарастващ тъп гняв, който обхващаше страната надлъж и нашир. Не си спомняхме някога Сантяго да е бил по-мръсен, с толкова сиромаси и затънали в епидемии пренаселени бедняшки квартали, с огромен брой деца, които умираха още преди да са проходили. Пресата твърдеше, че индексът за смъртност в столицата се равнява на този в Калкута. Нашата къща на улицата на Армията Освободителка беше оставена на грижите на няколко далечни обеднели лели, дето ги има във всяко чилийско семейство, и на малобройна прислуга. От повече от две години лелите си живееха като царици в тези владения и ни посрещнаха без особена радост, следвани от Карамело, който беше толкова остарял, че дори не ме позна. Градината беше потънала в буренаци, шадраваните жадуваха за капчица вода, салоните имаха дъх на гробница, кухните бяха превърнати в същински кочини, а под леглата се въргаляха миши изпражнения. Но нищо не бе в състояние да стресне Паулина дел Валие, която пристигаше, решена да вдигне сватбата на века и нямаше да позволи нищо — нито възрастта, нито жегата в Сантяго, нито моята затвореност — да й попречи. Разполагаше с летните месеци, когато всички отиваха край морето или на село, за да стегне къщата, понеже през есента се възобновяваше оживеният светски живот и трябваше да свършим с приготовленията за сватбата през септември — началото на пролетта, месец на националния празник и на венчавките, — точно една година след първата ни среща с Диего. Фредерик Уилямс пое грижите по наемането на цял полк зидари, дърводелци, градинари и прислужници, които се засуетиха около подновяването на тази развалина с обичайния за Чили темп, което ще рече, без да си дават много зор. Лятото настъпи прашно и сухо, с мирис на праскови и с подвикванията на амбулантните търговци, които хвалеха лакомствата на сезона. Тези, които можеха да си го позволят, отидоха да летуват на село или край морския бряг и градът опустя. Северо дел Валие ни дойде на гости, помъкнал чували със зеленчуци, кошници с плодове и добри вести от лозята; беше загорял, заякнал и по-красив от всякога. Загледа ме със зяпнала уста, невярващ, че аз съм момиченцето, с което се бе сбогувал две години преди това; завъртя ме като пумпал, за да ме разгледа от всички страни и великодушно изрази мнение, че приличам на майка си. На баба ми това никак не й допадна, миналото ми не биваше да се споменава в нейно присъствие, тъй като за нея моят живот започваше на пет годинки, когато бях прекрачила прага на нейната къща дворец в Сан Франсиско — всичко преди тази дата просто не съществуваше. Нивеа бе останала в имението с децата, понеже за пореден път й предстояло да ражда и пътуването до Сантяго щяло да бъде тежко за нея. Реколтата от лозята се очертавала много добра тази година, мислели да берат гроздето за бялото вино през март, а гроздоберът за червеното да е през април, разказа Северо дел Валие и добави, че между обикновеното грозде имало няколко корена черно грозде, които били съвсем различни от другите — плодът им бил по-деликатен, лесно се развалял и гроздето зреело по-късно. Въпреки че плодът им бил отличен, мислел да ги изкорени, за да не си усложнявал живота. Баба ми в миг наостри слух и в очите й съзрях онзи алчен пламък, който обикновено предвещаваше плодоносна идея.
— Настъпи ли есента, пресади ги отделно. Грижи се за тях и догодина ще направим от тях специално вино посъветва го тя.
— Защо да си слагаме таралеж в гащите? — попита Северо.
— Щом това грозде зрее по-късно, сигурно зърната са по-крехки и събират повече сладост и аромат.