В края на май зимата се стовари с пълна сила и ни затисна с дъждовна завеса, която измиваше пейзажа като усърдна перачка. Стъмваше се рано и ние бяхме принудени да се прибираме в четири часа, а вечерите се нижеха едва-едва, като че нямаха край. Аз трябваше да преустановя дългите разходки на кон и снимането на хора от имението. Бяхме откъснати от света, пътищата бяха разкаляни и никой не идваше да ни гостува. Гледах да се отвличам, експериментирайки различни техники на промиване и фотографирайки семейството. Открих, че всичко в света е свързано, че е част от една съвършена схема и че това, което на пръв поглед прилича на заплетено кълбо от случайности, се разкрива в перфектна организираност пред прецизното наблюдение на фотоапарата. Нима нищо случайно, нито незначително. Така както зад привидния растителен хаос в гората се крие строга причинно-следствена връзка и на всяко дърво се падат стотици птички, на всяка птица — хиляди насекоми, на всяко насекомо — милиони органични частици, по същия начин селяните, потънали в труд, и господарското семейството, подслонено на топло в къщата зиме, са неизбежни елементи от едно огромно платно. Същественото често остава невидимо, недоловимо за окото, но не и за сърцето — понякога фотоапаратът вниква в самата същина. Точно към това се стремеше в своето изкуство учителят Риберо и точно това се постара да ми внуши — да надскоча чисто документалния аспект и да проникна до същността, до самата сърцевина на заобикалящата ни действителност. Тези фини връзки, които излизаха наяве върху фотографската хартия, дълбоко ме вълнуваха и ме подтикваха да продължавам търсенията си. Принудителното зимно усамотение увеличи моето любопитство. Колкото по-потискащо и сковано ставаше това зимуване между дебелите кирпичени стени, толкова по-голямо неспокойство обземаше моя ум. Започнах с натрапчива упоритост да изследвам цялата къща и тайните на нейните обитатели. Взех да наблюдавам с други очи семейната атмосфера, като че ли попадах тук за пръв път, поставяйки всичко под съмнение. Оставях се интуицията да ме води и се освобождавах от предубеждения. „Виждаме само това, което искаме“, обичаше да казва дон Риберо и добавяше, че фотографиите ми трябва да извадят на показ онова, което никой не е съзрял преди мен. В началото Домингес позираха с престорени усмивки, но скоро свикнаха с безшумното ми присъствие и започнаха да не обръщат внимание на фотоапарата — тогава ги изненадвах, улавях ги такива, каквито бяха.
Дъждът отнесе цветята и листата, къщата с цялата си тежка мебелировка и огромни пространства се затвори за външния свят и ние се оказахме заключени в едно необикновено домашно пленничество. Бродехме из осветените със свещи стаи, като гледахме да избегнем ледената струя въздух, проникваща отвън; дървесата стенеха като жалееща вдовица и се чуваше ситненето на мишките, забързани по техни си дела. Миришеше на влага, на мокри керемиди, на плесен по дрехите. Прислугата палеше мангали и камини, носеше ни бутилки с топла вода, одеяла и димящи канички с горещ шоколад, но нищо не бе в състояние да измами дългата зима. Тогава се поддадох на самотата.