Наближаваше краят на века и чилийците се мъчеха да се приобщят към индустриалния напредък на Европа и Съединените щати, ала подобно на много други консервативни семейства Домингес със страх гледаха на отдалечаването от традициите и на подражанието на чуждоземни неща. „Дяволски измишльотини“, коментираше дон Себастиан, когато четеше за техническите открития в пристигащите със закъснение вестници. Синът му Едуардо единствен проявяваше интерес към бъдещето; Диего живееше затворен в себе си, Сусана се бореше с мигрената си, а Адела така и не успяваше да излезе от черупката си. Но колкото и отдалечени да бяхме, ехото на прогреса достигаше до нас и не можехме да не се съобразяваме с новостите в обществото. В Сантяго се разгаряше някаква непозната дотогава спортна страст — игри и разходки на чист въздух, които прилягаха повече на английски чудаци, отколкото на доволни потомци на кастилските и леонските идалгоси. Повей на изкуство и култура от Франция внасяше свежа струя в страната, а грохот на немски машини нарушаваше дългата колониална дрямка на Чили. Израстваше една амбициозна и образована средна класа, която желаеше да живее в охолство. Социалната криза, която разтърсваше из основи страната със стачки, безредици, безработица и намеса на конната полиция с размахани саби, боботеше някъде далеч и не променяше ритъма на нашето ежедневие в „Калеуфу“, но при все че в чифлика продължавахме да живеем както прадедите ни, които преди сто години бяха спали в нашите легла, ние не можехме да останем чужди на настъпването на двайсети век.
Баба ми Паулина дел Валие гаснеше — това ми пишеха Фредерик Уилямс и Нивеа дел Валие; налягаха я старчески болести и предусещането за скорошна смърт. Осъзнали колко много е остаряла, когато Северо дел Валие й занесъл първите бутилки от виното, произведено от онези лозя, дето зрееха късно и които, както били узнали се наричани карменере и давали много меко и гъсто червено вино с малко танин, съперничещо си с най-добрите френски вина, което те нарекли „Виня Паулина“. Най-сетне разполагали с уникален продукт, който щял да им донесе слава и пари. Баба ми го опитала внимателно. „Жалко, че няма да мога да го вкусвам с наслада, други ще го пият“, казала само и повече не отворила дума за него. Нямало го шумния изблик на радост, нито самодоволните коментари, които обичайно съпътстваха предприемаческите й триумфи — в края на нейния разточителен живот я обземаше смиреност. Най-недвусмисленият знак за нейната слабост било ежедневното присъствие на добре познатия ми свещеник с потънало в мръсотия расо, който обикаляше смъртниците, за да им измъкне богатството. Не знам дали по своя воля, или по внушението на този стар вестител на смъртта, баба ми забутала в дъното на едно мазе прословутото митологично легло, в което бе прекарала половината си живот, и на негово място наредила да сложат войнишки нар с постелка от конска грива. Това ми се стори много тревожно предзнаменование и едва засъхнала калта по пътищата, съобщих на съпруга си, че трябва да отида в Сантяго, за да видя баба си. Очаквах известна съпротива, но стана точно обратното — за по-малко от двайсет и четири часа Диего уреди откарването ми с каруца до пристанището, откъдето щях да се кача на кораб до Валпараисо и да продължа оттам с влака до Сантяго. Адела изгаряше от желание да дойде с мен и какво ли не направи — присядаше често-често в скута на баща си, хапеше ушите му, подръпваше бакенбардите му, удари го на молби, докато накрая дон Себастиан отстъпи пред този пореден неин каприз, въпреки че доня Елвира, Едуардо и Диего не бяха съгласни. Нямаше нужда да излагат причините — не ми беше трудно да отгатна, че не смятаха за много подходяща обстановката, която бяха доловили в дома на баба ми и че според тях аз не бях достатъчно зряла, за да се грижа както трябва за едно момиче. И така, заминахме за Сантяго с едно приятелско германско семейство, което пътуваше със същия кораб. Носехме талисман със светото сърце на Исус Христос, увиснало на вратовете ни, за да ни закриля срещу всяко зло, амин, както и пари, пришити в платнена торбичка за корсета, строги указания да не влизаме в разговор с непознати и багаж, повече от достатъчен за едно околосветско пътешествие.