Който не я е изпитвал, не знае колко е болезнена и не е способен да си представи всички лудости, които се вършат в нейно име. През трийсетгодишния си живот съм я изпитвала само тогава, но раната бе толкова люта, че белезите още си седят и се надявам никога да не се заличат, за да са ми като обеца на ухото в бъдеще. Диего не беше мой — не че някой някога принадлежи другиму — и това, че бях негова съпруга не ми даваше никакви права над него и над чувствата му, защото любовта е доброволно споразумение, което се поражда от една искра и може да се разпадне също така неочаквано. Това споразумение го дебнат хиляди опасности и ако двойката го брани, може да оцелее, да израсне като дърво, да се разлисти и да роди плод, но само ако и двамата участват. Диего в никой момент не стори това и затуй нашата връзка е била обречена от самото начало. Днес разбирам това, но тогава бях сляпа — от ярост в началото и от отчаяние след това.
Щом взех да го шпионирам с часовник в ръка, си дадох сметка, че отсъствията на мъжа ми се разминават с неговите обяснения. Уж тръгваше на лов с Едуардо, а се прибираше няколко часа преди или след брат си; докато мъжете от семейството бяха в дъскорезницата или обяздваха и дамгосваха добитъка, той ненадейно изникваше на двора, а ако по-късно захващах този въпрос на масата, се оказваше, че през целия ден не е бил с тях. Тръгнеше ли на пазар в селото, се връщаше с празни ръце, та как иначе — не бил намерил това, което търсел, макар то да беше нещо съвсем обикновено като брадва или трион. През дългите часове, които семейството прекарваше заедно, предотвратяваше на всяка цена разговорите — неизменно нареждаше нещата така, че да играем на карти или пък молеше Сусана да попее. Ако се случеше тя да е в плен на мигрената, той бързо се отегчаваше и яхваше коня с пушка на рамо. Не можех да вървя по стъпките му, докато беше на излет, без той да ме забележи, или пък без да събудя съмнения у другите, но бях нащрек и го следях, когато беше наблизо. Така забелязах, че понякога става посред нощ и не отива в кухнята да похапва, както предполагах, а се облича, излиза навън, изчезва за един-два часа и после се връща и безшумно си ляга. Да го следвам в тъмнината, беше по-лесно, отколкото през деня, когато няколко чифта очи бяха втренчени в нас — трябваше просто да стоя будна, като за целта не пиех вино на вечеря и не взимах капките опиум преди лягане. През една нощ в средата на май го усетих да се измъква от леглото си и на мъждукащата светлина на газената лампа, която държахме винаги запалена пред изображението на Христос, го видях да си обува панталоните и ботушите, да взима ризата и дрехата си и да тръгва. Изчаках малко, сетне бързо станах и го последвах с готово да изхвръкне от гърдите ми сърце. Беше ми трудно да го различа на тъмното вътре в къщата, но когато излезе на двора, силуетът му ясно се очерта на светлината на месечината, която на моменти блясваше пълна на небосвода. Небето не беше съвсем ясно и от време на време облаци закриваха луната и ни обгръщаше мрак. Кучетата се разлаяха и аз се изплаших, че ако дойдат насам, ще ме издадат, но те не се приближиха — осъзнах, че Диего предварително ги бе вързал. Мъжът ми заобиколи къщата и с бързи стъпки се отправи към един от оборите, където държаха ездитните коне на семейството, които не товареха с полска работа, отмести гредата, с която бе залостена вратата, и влезе. Зачаках в сянката на един бряст, който растеше близо до конюшните; бях с боси нозе и по тънка нощница и не смеех да помръдна, защото бях сигурна, че всеки момент Диего ще се появи отново на кон и няма да мога да го последвам. Мина известно време, което ми се стори доста продължително, без нищо да се случи. Изведнъж съзрях светлина под цепнатината на открехнатата врата — като от свещ или слаба лампа. Зъбите ми тракаха и треперех неудържимо от студ и от страх. Бях на път да се откажа и да отида да си легна, когато видях друга фигура да се задава към обора откъм източната страна — ясно бе, че не идва от голямата къща, — да влиза на свой ред в конюшнята и да затваря вратата след себе си. Измина около четвърт час, преди да се реша, сетне с усилие направих няколко стъпки, тъй като се бях вкочанила от студ и с мъка се движех. Доближих се изплашена до обора — не знаех как ще реагира Диего, ако разбере, че го следя, но бях неспособна да се върна назад. Бутнах леко портата, която поддаде без съпротива, защото гредата бе от външната страна и не можеше да се затваря отвътре, и се промъкнах като крадец през тесния отвор. Вътре бе тъмно, ала в дъното мъждукаше едва забележима светлина и аз пристъпих на пръсти натам, стаила дъх — ненужна предпазливост, тъй като сламата правеше стъпките ми безшумни, а и много от животните бяха будни и се чуваше как се движат и пръхтят на яслите.