— Готов съм да опитам, хайде… — помоли ме той.
Тогава осъзнах, че нямам другиго, на когото да се доверя на този свят и че Фредерик Уилямс бе доказал, че е отличен съветник и единственият човек със здрав разум в семейството. Наистина можех да му разкажа за моята трагедия. Изслуша ме до края с голямо внимание, без да ме прекъсне нито веднъж.
— Животът е дълъг, Аурора. Сега виждате всичко в черно, но няма почти нищо, което времето да не може да излекува и заличи. Намирате се на етап, в който като че ли слепешката преминавате през тунел и ви се струва, че няма изход, но аз ви обещавам, че има. Продължавайте да вървите напред, моето момиче.
— Какво ще стане с мен, чичо Фредерик?
— Ще срещнете друга любов, може би ще имате деца или пък ще станете най-добрата фотографка в тази страна — ми каза той.
— Чувствам се толкова объркана и толкова сама!
— Не сте сама, Аурора, сега аз съм с вас и ще продължа да бъда до вас, докато имате нужда от мен.
Убеди ме да не се връщам при мъжа си, под десетки предлози съм можела да отлагам завръщането си с години, но бил сигурен, че Диего нямало да настоява да се завърна в „Калеуфу“, защото го устройвало да ме държи колкото се може по-далеч. Колкото до добрата доня Елвира, единственият начин бил да я утешавам редовно с писма, всичко било въпрос на време, свекърва ми не била добре със сърцето и не й оставало да живее дълго според лекарската прогноза. Той самият изобщо не бързал да напуска Чили, аз съм била единственият му близък човек, обичал ме като дъщеря или като внучка.
— Никого ли си нямате в Англия? — го попитах.
— Никого.
— Знаете, че се носят слухове по ваш адрес — говори се, че сте разорен благородник и баба ми никога не е отричала този факт.
— Няма нищо по-далечно от истината, Аурора! — възкликна той със смях.
— Значи не спотайвате някъде тук семейния си герб? — засмях се и аз.
— Погледнете, момичето ми — отвърна той.
Свали дрехата си, разтвори ризата, повдигна фланелката и ми показа гърба си. Беше нашарен от ужасни белези.
— От бичуване са. Сто удара с камшик заради кражба на тютюн в една изправителна колония в Австралия. Излежах пет години от присъдата и избягах с един сал. В открито море ме взе един китайски пиратски кораб, където работих като роб, но щом наближихме сушата, отново избягах. Така, на пресекулки, се добрах най-сетне до Калифорния. Единственото нещо, което ме свързва с британските благородници, е акцентът ми, който усвоих от един истински лорд — първият ми господар в Калифорния. При него научих и занаята на иконом. Паулина дел Валие ме взе на работа през 1870 година и оттогава все съм бил до нея.
— Баба ми знаеше ли тази история, чичо? — попитах, когато се поокопитих от изненадата и възвърнах гласа си.
— Разбира се. Паулина много се забавляваше от това, че хората бъркаха един престъпник с аристократ.
— Защо ви осъдиха?
— Защото откраднах кон, когато бях на петнайсет години. За малко да ме обесят, но извадих късмет — помилваха ме и се озовах в Австралия. Не се тревожете, Аурора, оттогава не съм посягал никога на чуждото, камшиците ме излекуваха от този порок, но не ме спасиха от пристрастеността към тютюна — разсмя се той.
И така, не се разделихме. Синовете на Паулина дел Валие продадоха красивата къща на улицата на Армията Освободителка, която днес е превърната в девическо училище, като преди това разпродадоха на търг и малкото, което беше останало в дома. Успях да спася митологичното легло, преди да нахълтат наследниците — скрих го на части в един склад в държавната болница, където работеше Иван Радович, и където то престоя, докато адвокатите не се измориха да ровят по всички ъгълчета на лов за последните останки от бившите притежания на баба ми. С Фредерик Уилямс купихме селска къща в близост до града по посока към планината; притежаваме дванайсет хектара земя, заградена със стройни тополи, обсипана с уханни жасмини, напоявана от малка рекичка, където всичко расте на воля. Там Фредерик Уилямс отглежда кучета и расови коне, играе крокет и се отдава на други отегчителни занимания, характерни за англичаните. А за мен това е зимното ми жилище. Къщата е вехта, но има известен чар и достатъчно място за фотографското ми ателие и за знаменитото флорентинско легло, което с резбованите многоцветни морски създания стои тържествено в средата на моята стая. Спя в него, закриляна от бдящия дух на баба ми Паулина, която винаги навреме се появява, за да изплаши с метла децата в черни пижами от моите кошмари. Сантяго със сигурност ще се разширява от страната на Централната гара, а ние ще продължаваме да си живеем в мир сред тези идилични поля, тополи и хълмове.