В последвалия половин час двете жени се опълчиха една срещу друга като гладиаторки, всяка със свой собствен стил. Паулина дел Валие започна с ласкателства, премина през злобна хапливост, после го удари на молба, а сетне прибягна до отчаяната помощ на подкупа и когато всичките й средства се изчерпаха без успех, тя пусна в действие заплахите, като с това не накара другата баба да отстъпи дори на сантиметър от позициите си, с изключение на това, че Елайза внимателно взе момиченцето и го положи отново в люлката. Паулина не усети как гневът се качва в главата й, загуби напълно контрол над положението и се разкрещя, че Елайза Съмърс щяла да види кои са Родригес де Санта Крус, колко много власт имат в този град и как можели да я разорят, да съсипят жалката й търговийка със сладкиши и нейния китаец също, как тежко̀ му на всеки, който се превърнел във враг на Паулина дел Валие и как рано или късно тя щяла да й отнеме детето, можела да бъде напълно сигурна в това, защото не се бил родил човекът, способен да й излезе насреща. С един замах на ръката си помете изящните порцеланови чаши и чилийските сладкиши, които тупнаха на земята в облак от фина захар, която изглеждаше напълно нематериална, и излезе, като пуфтеше досущ като бик в корида. Строполи се в каретата и с пулсиращи слепоочия и със сърце, готово да изхвръкне изпод напластените слоеве мазнина, пристегнати в корсета, тя се разрида така безутешно, както не бе плакала от деня, в който бе залостила с резе вратата си и бе останала сама в огромното митологично легло. Както и тогава, най-доброто й оръжие — талантът ловко да се пазари като арабски търговец, който бе увенчал с безспорен успех толкова други начинания в нейния живот, сега й бе изменило. Заради прекадената си амбиция тя бе загубила всичко.
Втора част
1880–1896
Запазила се е моя снимка от три или четиригодишна възраст и тя е единствената, надживяла превратностите на съдбата и решимостта на Паулина дел Валие да заличи моя произход. Представлява овехтяло парче картон и една от онези непретенциозни остарели рамки, изработени от кадифе и метал, които били на мода през 19-и век и са напълно изпаднали от употреба днес. На снимката се вижда малко момиченце, пременено в стил китайска булка с дълга роба от бродиран сатен и панталон в друг цвят под нея; обуто е в изящни платнени обувчици с подметка от бяло сукно, облепено за по-голяма здравина с тънка дървена подметка; тъмната коса е събрана в кок, несъразмерно висок за ръста й и прихванат с две дебели, вероятно сребърни или златни игли, свързани помежду си с късичък гирлянд от цветя. Момиченцето държи разперено ветрило в ръка и може би се усмихва, ала чертите на лицето едва могат да се различат — то прилича на светла луна, а очите — на две черни петна. Зад момичето се забелязва главата на голям книжен дракон и блесналите звезди от фойерверки. Снимката е направена при посрещането на една китайска Нова година в Сан Франсиско. Нямам спомен за този момент, нито пък успявам да разпозная момичето от този единствен портрет.
В замяна на това майка ми Лин Съмърс може да се види на множество снимки, които успях да изтръгна от забравата с упорство и с помощта на добри приятели. Преди няколко години отидох в Сан Франсиско, за да се запозная с вуйчо ми Лъки и тръгнах да обикалям стари книжарници и фотографски ателиета в търсене на календари и пощенски картички, за които тя бе позирала; вуйчо ми Лъки продължава и досега да ми изпраща от тях всеки път, когато открие някои нови фотографии. Майка ми е била много красива — това е всичко, което мога да кажа, тъй като и нея не разпознавам на тези снимки. Естествено е да не си я спомням, защото е издъхнала при моето раждане, ала жената от календарите ми е съвсем чужда, не съм взела нищо от нея, не успявам да си я представя като моя майка, а единствено като игра на светлини и сенки върху хартията. Човек трудно би повярвал също, че тя е сестра на вуйчо ми Лъки — той е късокрак китаец с едра глава и простоват вид, но е много добър човек. Аз приличам повече на баща си, наследила съм неговите испански черти и за съжаление съм взела много малко от расата на моя невероятен дядо Дао Циен. Ако той не беше най-ясният и траен спомен в моя живот, най-старата любов, в която се разбиват всички мъже, които по-късно познах, тъй като никой не може да се сравни с него, нямаше да повярвам, че във вените ми тече китайска кръв. Дао Циен винаги живее в мен. И сега го виждам: строен, напет, винаги безупречно облечен, с посивяла коса, кръгли очила и дръпнати очи, излъчващи безгранична доброта. В спомените ми е неизменно засмян, а понякога го чувам да пее на китайски. Той е край мен и с мен, напътства ме, както е поръчал на баба Елайза да върши това след неговата смърт. Има техен дагеротип от младостта им, преди да се оженят — тя е седнала на стол с висока облегалка, а той стои изправен зад нея; и двамата са облечени по американската мода от онези времена и гледат втренчено във фотоапарата пред тях с едва доловима сянка на страх. Тази снимка, която най-сетне успях да открия, за да я съхраня, седи на нощното ми шкафче и е последното, което виждат очите ми, преди да изгася вечер лампата, ала съжалявам, че тя не беше с мен в детството ми, когато толкова силно се нуждаех от присъствието на тези мои баба и дядо.