Откакто се помня, ме измъчва един кошмар. Картините от този натрапчив сън измъчват съзнанието ми с часове, вгорчавайки дните и душата ми. Повтарят се в една неизменна последователност — аз вървя по безлюдните улици на непознат екзотичен град, хваната за някого, чието лице така и не успявам да зърна, виждам единствено краката му и върховете на лъснатите обувки. Изведнъж ни връхлита ръката на рояк деца, облечени в черни пижами, които заиграват свирепо хоро около нас. Тъмно петно, може би кръв, се разстила по паважа, а кръгът от деца неумолимо и все по-заплашително се стеснява около човека, който ме води за ръка. Те ни притискат, блъскат, дърпат, разделят — аз търся приятелската ръка, ала напипвам празно пространство. Викам без глас, свличам се безшумно и тогава се събуждам с обезумяло сърце. Понякога прекарвам цели дни в мълчание, изтерзана от спомена за съня, мъчейки се да проникна в напластената тайна, която го обгръща, с надеждата да открия някоя дребна, незабелязана дотогава подробност и тя да ми даде ключ към неговия смисъл. В такива дни страдам от своеобразна студена треска, която сковава тялото и ума ми като в леден затвор. Точно в това състояние на парализа съм прекарала първите седмици в дома на Паулина дел Валие. Била съм на пет години, когато ме отвели в голямата къща в Ноб Хил, без никой да си направи труда да ми обясни защо така и изведнъж животът ми се преобръща толкова драматично, къде са баба ми Елайза и дядо Дао, коя е тази внушителна госпожа, отрупана с накити, която просълзена ме наблюдава от своя трон. Тичешком съм се скрила под една маса и съм останала свряна там като пребито куче, ми разказаха по-късно. По това време Уилямс бил иконом на семейство Родригес де Санта Крус — трудно е да си го представя сега — и на следващия ден му хрумнало решение — поставили храна за мен в поднос, вързан с въже за единия край и издърпвали подноса малко по малко, а аз съм се влачела след него, докато гладът ми надделял и те успели да ме измъкнат от убежището ми. Ала всеки път, когато съм осъмвала с кошмара, отново съм се скривала под масата. Това продължило една година, докато сме се преместили в Чили — покрай бъркотията около пътуването и настаняването ни в Сантяго тези видения изчезнали.
Кошмарът ми е в черно и бяло, тих и безмилостен, непобедим във вечността. Допускам, че вече разполагам с достатъчно информация, за да разбуля загадката на скрития му смисъл, но той не престана да ме измъчва. Заради сънища си аз съм различна така, както някои хора, които, поради вродено страдание или недъг, трябва да полагат постоянно усилие, за да водят нормален живот. При тях белезите са видими, при мен те са недоловими за окото, но съществуват, мога да сравня кошмара си с пристъпи на епилепсия, които връхлитат болния внезапно и го разстройват. Вечер си лягам със страх, не знам какъв ще бъде сънят ми, нито как ще се събудя на сутринта. Опитах различни средства срещу нощните демони — от портокалов ликьор, подсилен с няколко капки опиум, до хипноза и други чародейства, но нищо не е в състояние да ми осигури спокоен сън, с изключение на обичан човек до мен. Да спя в нечии любящи прегръдки, е единственият сигурен лек, открит досега. Трябвало да се оженя, ме съветват всички, но веднъж го сторих и се провалих, не мога отново да изкушавам съдбата. Трийсетгодишна и без съпруг — аз съм нещо като призрак, към когото приятелките изпитват съжаление, при все че вероятно някои завиждат на моята независимост. Не съм сама, имам тайна любов без обвързаности и условности, която би породила скандал навсякъде, и особено много в тази страна, където съдбата ни е отредила да живеем. Не съм стара мома, нито вдовица, нито разведена, живея в неопределеното пространство на „разделилите се със съпруга си“, където се озовават злочестите жени, предпочели да понесат присъдата на обществото пред живота с мъж, когото не обичат. А и как иначе би могло да бъде в Чили, където бракът е вечен и неумолим? Понякога, в някоя от онези възхитителни утрини, когато тялото на моя любим и моето, влажни от пот и лениво отпуснати в споделения сън, още лежат в онова полусъзнателно състояние на всепроникваща нежност, щастливи и доверчиви като заспали деца, се изкушаваме да говорим как ще се оженим и ще заминем някъде, в Съединените щати например, където има толкова място и никой не ни познава, за да заживеем заедно като всяка нормална двойка, ала после слънцето, напекло в прозореца, ни събужда и ние не споменаваме повече за това, защото знаем, че няма да можем да живеем другаде, освен в това Чили на геологически катаклизми и човешки несъвършенства, но и на сурови вулкани и заснежени върхове, на вековечни езера, осеяни с изумруди, на пенливи реки и дъхави гори — страна, издължена като лента, отечество на бедни и все още чистосърдечни хора въпреки многобройните злоупотреби от всякакъв вид, на които са били подлагани. Нито то може да си отиде, нито аз ще се изморя да го снимам. Бих искала да имам деца, не отричам, но най-сетне се примирих с мисълта, че никога няма да стана майка — не съм безплодна, плодовита съм в друг смисъл. Нивеа дел Валие смята, че хората не се определят според възпроизводителната им способност — звучи иронично точно в нейните уста, тъй като тя е родила над дузина деца на този свят. Но тук не е мястото да говоря за мен, нито за моя любим, а за събитията, които са ме направили такава. Разбирам, че записвайки моите спомени, върша предателство спрямо други хора, но това е неизбежно. „Помни, че мръсните ризи не се излагат на показ“, повтаря Северо дел Валие, който, като всички нас, е израснал с тази повеля. „Пиши честно и не се притеснявай за чувствата на другите, защото, каквото и да напишеш, ще те мразят“, ме съветва от своя страна Нивеа. И така, да продължим.