— Намира ли ви се алкохол, войнико? — запита с подчертан чуждестранен акцент.
— Вода… — примоли се Северо дел Валие с пресъхнал език.
— После ще пийнете вода. Сега ви е нужно нещо, което да ви замае, но тук не ни остана и капка алкохол — отвърна лекарят.
Северо посочи манерката. Лекарят го накара да изпие три големи глътки и в това време му обясни, че не разполага с упойка; с останалата течност поръси няколко парчета плат и почисти инструментите си, сетне направи знак на ординарците, които застанаха от двете страни на масата, за да държат пациента. Това е часът на истината за мен, успя да си каже Северо и се помъчи да извика образа на Нивеа в съзнанието си, та да не се пренесе в отвъдното със спомена за момичето, което бе изтърбушил с щик. Един фелдшер постави турникет и хвана здраво крака на височината на прасеца. Хирургът взе един скалпел, заби го на двайсет сантиметра под коляното и с ловко кръгово движение сряза месото до големия и малкия пищял. Северо дел Валие изрева от болка и припадна, ала ординарците не го пуснаха, а го приковаха с още по-голяма решителност към масата, докато лекарят с пръсти подвиваше нагоре месото, кожата и мускулите, оголвайки костите; после взе един трион и с три точни движения ги отряза. Фелдшерът издърпа прерязаните кръвоносни съдове от чукана и лекарят взе да ги връзва с невероятна сръчност, сетне постепенно разхлаби турникета и се зае да покрива с месо и кожа ампутираната кост, като зашиваше раната. Накрая превързаха набързо мястото и пренесоха Северо на ръце в един ъгъл, за да направят място на друг ранен, който виеше, докато го слагаха на операционната маса. Цялата операция бе продължила по-малко от шест минути.
В дните, последвали битката, чилийските войски влязоха в Лима. Според официалните известия, публикувани в чилийските вестници, това се извършило в пълен ред; по спомените на жителите на Лима обаче ставало дума за истинска касапница, която се притурила към безчестията на самите перуански войници, които били побеснели от поражението и се чувствали предадени от своите командири. Част от цивилното население бе избягало, а заможните семейства потърсили сигурно убежище на корабите, закотвени на пристанището, в чуждестранните консулства и на един плаж, охраняван от чуждоземен флот, където дипломатическият корпус бе оборудвал палатки, за да посрещне бежанците под неутрален флаг. Онези, които бяха останали да бранят имуществото си, щели до края на дните си да си спомнят за адските издевателства на пияната и обезумяла от насилие войнишка сган. Ограбвали и опожарявали къщи, изнасилвали, пребивали и убивали тези, които им се изпречвали на пътя, включително жени, деца и старци. Накрая част от перуанските части хвърлили оръжието и се предали, а много войници се втурнали в безпорядък към планините. Два дни по-късно перуанският генерал Андрес Касерес напуснал окупирания град със счупен крак, подпомаган от съпругата си и няколко верни офицери, и потънал в потайните планински дебри. Бил се заклел, че докато още диша, щял да продължи да воюва.