— Лай-Минг е умно момиче. Скоро ще се поинтересува кой е баща й. До неотдавна мислеше, че баща й, дядо й, най-добрият й приятел и Бог са едно и също лице: Дао Циен — казала Елайза.
— Какво да й кажа, ако ме попита? — попитала Паулина.
— Кажете й истината — тя винаги най-лесно се приема — посъветвала я Елайза.
— Че синът ми Матиас е биологическият й баща, а племенникът ми Северо — законният — така ли?
— Защо не? Кажете й също, че майка й се е казвала Лин Съмърс и е била добра и красива — промълвила Елайза и гласът й се разтреперил.
Двете баби се споразумели, за да не объркват допълнително детето, да го отделят завинаги от близките по майчина линия, то да престане да говори на китайски и да прекъсне връзката си с миналото. На пет години човек още не се е осъзнал, заключили; с времето малката Лай-Минг щяла да забрави произхода си, а така също травмата от загубата на дядо си и последвалите я събития. Елайза Съмърс се задължила да не опитва по никакъв начин да се свързва с детето, а Паулина дел Валие обещала да я боготвори така, както би го сторила с дъщерята, за която цял живот бе мечтала, но не бе получила. Сбогували се с кратка прегръдка и Елайза излязла от входа за прислугата, за да не види момиченцето как тя си тръгва.
Искрено съжалявам, че тези две добри госпожи, моите баби — Елайза Съмърс и Паулина дел Валие — са се разпоредили със съдбата ми, без да ми дадат възможност и аз да изразя отношението си по този въпрос. Със същата огромна решителност, с която на осемнайсетгодишна възраст бе избягала от метоха с избръсната глава, за да последва годеника си, и на двайсет и осем години бе направила състояние, превозвайки праисторически лед в кораби, моята баба Паулина се зае да заличи моя произход. И ако не беше една шега на съдбата, която в последния момент обърка плановете й, тя наистина щеше да успее. Спомням си много ясно първото ми впечатление от нея. Виждам се как влизам в кацнал на един хълм дворец, как прекосявам градини с водни огледала и грижливо оформени храсти; пред мен изникват мраморни стъпала с бронзови лъвове в естествен ръст от двете страни, влизам през двукрила порта от тъмно дърво и се озовавам в огромен хол, осветен от цветни стъклописи, изрисувани на един величествен купол, който увенчава тавана. Никога преди не бях попадала на подобно място и изпитах едновременно изумление и страх. Сетне се озовах пред позлатен стол с облегалка във формата на медальон, където Паулина дел Валие седеше като кралица на своя трон. Тъй като много пъти съм я виждала удобно настанена в този стол, не ми е трудно да възкреся образа й от онзи първи ден — богато пременена в количества плат, които биха стигнали да се ушият завеси, с пищни накити, внушителна. Всички изглеждаха незабележими до нея. Имаше приятен глас, вродено изящество и бели, равни зъби — продукт на порцеланова протеза. По онова време косата й положително е била вече прошарена, ала тя я боядисваше в естествения й кестеняв цвят от младини и й придаваше обем с умело разположени изкуствени подплънки, които придаваха на кока й вид на кула. Не бях виждала преди това създание с подобни размери, съответстващи отлично на пропорциите и великолепието на нейния дом — палат. Сега, когато най-сетне зная какво се бе случило в дните, предшествали този момент, си давам сметка, че е несправедливо да отдавам уплахата си единствено на тази величава баба — когато ме отведоха в дома й, страхът вече бе част от багажа ми наред с малкия куфар и китайската кукла, които здраво стисках в ръка. След като се поразходих из градината и поседях в една грамадна и празна трапезария пред купичка сладолед, Уилямс ме заведе в стаята на акварелите, където предполагах, че ме очаква баба Елайза, но вместо нея заварих Паулина дел Валие, която предпазливо се доближи, сякаш се мъчеше да улови изплъзваща й се котка, каза ми, че много ме обича и че занапред ще живея в нейната голяма къща и ще имам много кукли, а също и едно пони с малка карета.
— Аз съм твоята баба — поясни тя.
— Къде е истинската ми баба? — казват, че съм попитала.
— Аз съм истинската ти баба, Аурора. Другата ти баба замина задълго — ми обяснила Паулина.
Помня, че се втурнах да бягам, прекосих салона с купола, загубих се в библиотеката, попаднах в трапезарията и се пъхнах под масата, онемяла и объркана. Тя беше огромна, с плот от зелен мрамор и крака, резбовани с фигури на кариатиди, която никой не беше в състояние да помръдне. Скоро дотичаха Паулина дел Валие, Уилямс и няколко прислужници, решени с мили думи да ме накарат да се измъкна оттам, ала аз се стрелвах като невестулка, щом някоя ръка успееше да ме докопа. „Оставете я, госпожо, сама ще излезе“, предложи Уилямс, но след като минаха няколко часа и аз продължих да се укривам под масата, донесоха още един поднос със сладолед, една възглавница и едно одеяло. „Като заспи, ще я измъкнем оттам“, каза Паулина дел Валие, но аз не заспах, в замяна на това се изпиках клекнала, напълно осъзнаваща, че върша нещо нередно, но прекалено изплашена, за да потърся тоалетна. Останах под масата дори докато траеше вечерята на Паулина и от укреплението си виждах пълните й крака, малките пантофи от сатен, тесни за стъпалата, преливащи на гънки извън тях, и черните панталони на прислужниците, които сервираха. С неимоверно усилие тя се наведе няколко пъти и ми намигна, на което аз отвърнах, като сврях лице в коленете си. Умирах от глад, умора и желание да отида до тоалетната, ала бях толкова горда, колкото самата Паулина дел Валие и не се предадох лесно. Малко по-късно Уилямс подбутна към мен поднос с трети сладолед, бисквити и голямо парче шоколадов сладкиш. Изчаках го да се отдалечи и като се почувствах в безопасност, понечих да хапна, но колкото повече протягах ръка, толкова повече се отдалечаваше подносът, придърпван от иконома с помощта на един шнур. Когато най-сетне успях да си взема бисквита, се озовах извън убежището си, но тъй като в трапезарията нямаше никого, успях да изгълтам лакомствата на спокойствие и мигом да се върна под масата, щом чух шум. Същото се повтори няколко часа по-късно, на зазоряване, докато, преследвайки движещия се поднос, не стигнах до вратата, където ме очакваше Паулина дел Валие с жълтеникаво кученце, което положи в ръцете ми.