В Европа се запознах с Матиас Родригес де Санта Крус и дел Валие. Паулина не спази уговорката с баба Елайза Съмърс да бъде честна с мен и вместо да го представи като мой баща, каза, че е поредният чичо, един от многото, които всяко чилийско дете притежава, тъй като всеки родственик или приятел на семейството на достатъчна възраст, за да носи това прозвище с достойнство, автоматично бива наричан чичо или леля и затова аз винаги съм се обръщала с чичо Фредерик към добрия Уилямс. Узнах, че Матиас ми е баща няколко години по-късно, когато той се върна, за да издъхне в Чили, и сам ми го съобщи. Той не произведе особено впечатление върху мен — беше слаб, блед и добродушен; имаше младежки вид, когато седеше, но се състаряваше, щом опиташе да се раздвижи. Придвижваше се облегнат на бастун и винаги го придружаваше прислужник, който отваряше вратите пред него, обличаше му палтото, палеше цигарите му и му подаваше чашата с вода от масичката до леглото, тъй като му беше изключително трудно да си протегне ръката. Баба Паулина ми обясни, че този мой чичо страдал от артрит — мъчителна болест, която го правела крехък като стъкло, каза тя, и че трябвало изключително много да внимавам, когато съм близо до него. Години по-късно баба ми щеше да легне в гроба, без изобщо да разбере, че това, от което боледуваше най-големият й син, не беше артрит, а сифилис.
Вцепенението на семейство Дел Валие при пристигането на баба ми в Сантяго бе неописуемо. Прекосихме Аржентина по суша от Буенос Айрес до Чили в едно истинско сафари, като се има предвид количеството багаж, пристигнал от Европа, и добавените към него единайсет куфара с покупки от Буенос Айрес. Пътувахме с карети, а товарът ни бе пренесен от стадо мулета под съпровода на въоръжени пазачи, оглавявани от чичо Фредерик, понеже от двете страни на границата имаше разбойници, които за съжаление не ни нападнаха и пристигнахме в Чили, без да можем да разкажем нищо интересно за прекосяването на Андите. По пътя загубихме бавачката, която се влюби в някакъв аржентинец и предпочете да му пристане, както и една прислужничка, която бе отнесена от тиф. Ала чичо Фредерик намираше начин да осигурява необходимата прислуга през всички етапи на нашето преселение. Паулина бе решила да се настани в столицата Сантяго, защото след толкова години живот в Съединените щати й се струваше, че малкият й роден пристанищен Валпараисо ще й бъде прекалено тесен. Освен това бе привикнала да е далеч от роднините си и мисълта, че ще трябва всеки ден да се вижда с тях — страховит обичай за многострадалните чилийски семейства, — я плашеше. Ала и в Сантяго тя не можа да избегне това, защото няколко нейни сестри се бяха оженили за „преуспяващи хора“, както се зовяха помежду си представителите на висшите класи, причислявайки всички останали към категорията на „неудачниците“. Племенникът й Северо дел Валие, който също обитаваше столицата, придружаван от жена си, дойде да ни поздрави с „добре дошли“ веднага щом пристигнахме. Споменът от първата ми среща с тях е по-ярък от този с баща ми в Европа, тъй като те ме заляха с пресилен изблик на обич, който направо ме изплаши. Най-забележителното у Северо бе, че въпреки недъга си и бастуна, приличаше на принц от книжка с приказки — рядко съм срещала толкова красив мъж, — а отличителното у Нивеа бе нейният изпъкнал корем. По онова време създаването на потомство се смяташе за неприлично и в средите на буржоазията бременните жени се затваряха вкъщи, ала Нивеа не се опитваше да крие състоянието си, а го излагаше на показ, безразлична към неудобството, което то предизвикваше у другите. По улиците хората извръщаха поглед, като че ли беше уродлива или гола. Аз не бях виждала подобна жена преди и когато попитах баба ми какво й има на тази госпожа, тя ми отвърна, че клетата била глътнала цяла диня. До напетия си съпруг Нивеа приличаше на попарена мишка, но достатъчни бяха само няколко минути разговор с нея, за да изпадне човек в плен на нейното очарование и изумителна енергия.