Сантяго бе красив град, разположен в плодородна долина, лете заобиколена от теменужени, а зиме — от заснежени планини. Това бе спокоен и сънлив град, ухаещ на смесица от разцъфнали градини и конски фъшкии. Напомняше с нещо френските градове с вековни дървета, площади, водоскоци в мавритански стил, порти и малки улички, елегантни жени, изискани магазини, където се продаваха най-изящните стоки, донесени от Европа и от Ориента, с алеи и булеварди, където богаташите се перчеха с каретите и великолепните си коне. По улиците се суетяха амбулантни търговци, които хвалеха скромната си стока, понесена в кошове, тичаха глутници бездомни кучета, а под стрехите виеха гнезда гълъби и врабци. Църковните камбани отброяваха часовете един по един, с изключение на времето за сиеста, когато улиците опустяваха и всичко замираше в покой. Градът излъчваше достолепие и бе много различен от Сан Франсиско, който носеше неповторимия отпечатък на погранично космополитно селище със своеобразен колорит. Паулина дел Валие купи голяма къща на най-аристократичната улица на Армията Освободителка, близо до Булеварда на Насладата, откъдето всяка пролет минаваха колесницата в наполеоновски стил с нагиздени коне и почетната гвардия на президента на републиката на път за военния парад в чест на националния празник, провеждащ се в Парка на Марс. Къщата не можеше да се сравни с разкоша на двореца в Сан Франсиско, но за Сантяго бе неприлично пищна. Въпреки това не показното демонстриране на благосъстояние, нито липсата на такт накараха малкото столично общество да занемее, а съпругът с „родословие“, когото Паулина дел Валие „си бе купила“, както шушукаха, и слуховете за огромното позлатено легло с митологични изображения на морски създания, където тази застаряваща двойка се отдавала на неописуеми грехове. Прикачиха на Уилямс благороднически титли и долни помисли. Какво ли бе подтикнало този толкова елегантен и красив британски лорд да се ожени за жена с всеизвестно зъл нрав и значително по-стара от него? Нямало съмнение, че той бил разорен граф, впуснал се да дири състояние и решен да си присвои парите й, а после да я зареже. В дъното на сърцето си всички желаеха да се случи точно това, та дано рухне кокът на моята високомерна баба. Въпреки това, верни на традиционното чилийско гостоприемство към чужденците, всички засвидетелстваха уважение към нейния съпруг. А и самият Фредерик Уилямс си спечели всеобща почит с безупречните си обноски, с практичното отношение към живота и с монархическите си идеи — той вярваше, че всички злини в обществото се коренят в липсата на дисциплина и незачитане на йерархията. Девизът на този човек, упражнявал толкова години занаята на прислужник, бе „всеки на своето място и място всекиму“. Превръщайки се в съпруг на моята баба, той влезе в ролята си на олигарх също толкова естествено, колкото преди бе изпълнявал обязаностите си на слуга — така, както преди не бе опитвал да се смесва с висшестоящите, сега не влизаше в съприкосновение със стоящите под него; разделението на класи според него бе задължително условие за избягване на хаоса и вулгарността. В това семейство на сърцати дебелаци, каквито бяха Дел Валие, Уилямс предизвикваше изненада и възхищение с прекомерната си любезност и каменна непроницаемост, с които го бе белязала дългогодишната му служба на иконом. Не можеше да каже и четири думи на кръст на испански и принудителното му мълчание се приемаше като проява на мъдрост, гордост и загадъчност. Единственият, способен да разобличи този самозван британски лорд, бе Северо дел Валие, ала той не го стори, защото ценеше верния прислужник и се възхищаваше от тази своя леля, която се подиграваше с целия свят, перчейки се с надутия си съпруг.
Баба ми Паулина се отдаде на обществена благотворителност, за да задуши завистта и злословието, породени от нейното богатство. Бе веща в това, тъй като най-ранното си възпитание бе получила в тази страна, където помощта към нуждаещите се е дълг за всяка състоятелна дама. Колкото по-големи жертви правеха за бедните, посещавайки болници, старчески домове, сиропиталища и бедняшки квартали, толкова повече уважение печелеха тези дами в обществото и точно затова се хвалеха наляво и надясно с милостивите си дела. И обратното — пренебрегването на този дълг предизвикваше толкова осъждащи погледи и укоризнени свещенически проповеди, че дори и Паулина дел Валие не бе способна да понесе чувството за вина и страхът от божие възмездие. И мен обучи в тези акции на състрадателност, но признавам, че всеки път изпитвах неудобство, щом пристигнехме с лъскавата си, препълнена с храна карета в някой беден квартал и двамата лакеи започваха да раздават подаръци на онези дрипави създания, които ни благодаряха с привидно смирение, ала в очите им гореше силна омраза.