колата — не спираше да крещи, че ако не съм се появила, щели да видят те коя е Паулина дел Валие. Когато излязох от убежището си, преди да пристигнем вкъщи, забрави за безутешните си сълзи, хвана ме за врата и ми хвърли един пердах, дето се проточи няколко пресечки. Добре че най-сетне Фредерик смогна да я успокои. Ала дисциплината не беше силната страна на баба ми и при мисълта, че не съм яла от предния ден и съм прекарала нощта на студа под открито небе, тя ме обсипа с целувки и ме заведе да ме почерпи със сладолед. В третия колеж, където се накани да ме записва, веднага ме изгониха, защото в събеседването с директорката я уверих, че съм виждала дявола и че той има зелени копита. Накрая баба ми се призна за победена. Северо дел Валие я убеди, че няма защо да ме подлага на изтезания, тъй като можех и вкъщи да получа нужното образование с частни учители. В детството ми взеха да нахлуват подред английски, френски и немски преподавателки, които една след друга бяха поваляни от замърсената вода в Чили и от безпричинните избухвания на Паулина дел Валие; злочестите жени се завръщаха в родните си страни с хронична диария и с лоши спомени. Образованието ми бе доста нередовно, докато в живота ми не влезе една изключителна чилийска учителка — госпожица Матилде Пинеда, която ме научи на всичко важно, което зная и досега, с изключение на здрав разум, тъй като самата тя бе лишена от такъв. Беше страстна идеалистка, пишеше философски стихове, които така и не успя да публикува, страдаше от нестихваща жажда за знания и притежаваше непримиримост към чуждите слабости, често присъща на силно интелигентните хора. Не търпеше мързела; изразът „не мога“ бе забранен в нейно присъствие. Баба ми я нае, защото се представяше като агностичка, социалистка и привърженичка на правото на глас за жените — три причини, поради които нито едно учебно заведение не я искаше. „Да видим дали ще поразклатите консервативната и патриархална лъже-набожност в това семейство“, изложи й очакванията си Паулина дел Валие, подкрепяна от Фредерик Уилямс и Северо дел Валие, които единствени съзряха дарованието на госпожица Пинеда, тъй като всички останали предричаха, че тя още повече щяла да подхрани чудовището, което вече растяло в мен. Лелите ми я окачествиха като „високомерна неудачница“ и предупредиха баба ми да държи настрана тази жена от долна класа, която искала да се родее с високопоставените особи, за каквито те самите се мислеха. Затова пък Уилямс, най-ожесточеният защитник на класовото разделение, когото съм познавала, не скри симпатиите си към нея. Шест дни в седмицата, без изключение, учителката се явяваше в седем часа сутринта на вратата на бабината ми къща, където я очаквах стегната в бели колосани дрехи, с изрязани нокти и току-що сплетени плитки. Закусвахме в малката трапезария, където се хранехме всеки ден, за разлика от голямата, използвана само при тържествени поводи, обсъждахме важните новини от вестниците, сетне провеждахме няколко часа редовни учебни занятия, а през остатъка от деня обикаляхме музеите или се отбивахме в книжарницата „Златен век“, където купувахме книги или пиехме чай с книжаря дон Педро Тей, посещавахме хора на изкуството, излизахме за наблюдение сред природата, извършвахме химически опити, четяхме приказки, пишехме стихове и поставяхме класически театрални пиеси, в които персонажите бяха фигури, изрязани от картон. Госпожица Пинеда подхвърли на баба ми идеята да основе дамски клуб, с който да се сложи ред в благотворителността и вместо на бедните да се даряват стари дрехи или излишъците от богаташките кухни, да се създаде фонд, управляван като банка, който да отпуска заеми на нуждаещите се жени, за да могат те да захванат малък бизнес — отглеждане на кокошки, шивашко ателие, обществена пералня с няколко корита, превоз на стоки с каруца — с една дума, да им се помогне да излязат от пълната нищета, в която тънеха те и децата им. На мъжете да не се отпускат заеми, каза госпожица Пинеда, защото те щели да ги прахосат за пиене, а и социалните мерки на правителството предвиждали помощи за мъжете, докато никой не се грижел сериозно за жените и децата. „Хората не искат подаръци, а да печелят достойно хляба си“, обясни учителката ми и Паулина дел Валие мигом я разбра и се отдаде на този проект със същия ентусиазъм, с който прегръщаше най-примамливите начинания, осигуряващи й още по-големи печалби. „С едната ръка здраво стискам каквото докопам, а с другата давам — така с един куршум убивам два заека — забавлявам се и умилостивявам небесата“, кикотеше се гръмогласно моята живописна баба. Тя доразви идеята на госпожица Пинеда като не само основа Дамския клуб, който ръководеше с обичайната си деловитост, а финансира и училища, амбулантни здравни консултации и дори организира система за събиране на залежалите, но все още годни за консумация продукти от пазара и от хлебарниците, и разпределянето им в сиропиталища и старчески домове.